Но Адриан не беше чак толкова горд от това, колкото можеше да се предположи. По музикален инстинкт и стремежи учителят и ученикът бяха всъщност твърде далече един от друг, тъй като в изкуството изучаващият е принуден почти неизбежно да получава професионално ръководство от едно наполовина вече чуждо нему майсторство — чуждо вече и поради различията на поколенията. В такъв случай е все пак достатъчно, ако майсторът отгатва и разбира скритите тенденции на младостта и въпреки иронията, с която се отнася към тях, внимава да не попречи на тяхното развитие. Кречмар например беше дълбоко убеден, за него от само себе си се разбираше, че музиката е постигнала своята висша и крайна форма на проява и въздействие в оркестрацията — което Адриан вече не вярваше. За него, двадесетгодишния, разлика от разбиранията на по-старите, зависимостта на високоразвитата инструментална техника от хармоничната музикална концепция беше нещо повече от едно историческо схващане — за него това бе станало едва ли не принцип, в който миналото, и бъдещето се сливаха. И неговият трезв поглед върху хипертрофирания звуков апарат на стигналия до гигантски размери следромантичен оркестър, нуждата от неговото кондензиране и възвръщане към служебната роля, която бе играл по времето на дохармоничната, на полифоничната вокална музика, склонността към тази последната и следователно към ораторията, един жанр, в който творецът на „Откровението на свети Йоан“ и „Плача на доктор Фаустус“ стигна до най-високите и смели свои постижения — всичко това още отрано личеше в неговите думи и тежнения.
Но това ни най-малко не му пречеше да изучава усърдно оркестрацията под ръководството на Кречмар, защото Адриан беше съгласен с него, че постигнатото от предшествениците трябва да бъде овладяно дори и когато не се смята вече за съществено. Веднъж той ми каза, че композитор, който се е преситил на оркестровия импресионизъм и поради, това не учи инструментацията, му изглеждал като зъболекар, който не изучава вече терапията на зъбните корени и се превръща в берберин, „дето вади зъби без ох“, защото напоследък било открито, че мъртвите зъби могат да предизвикат ставен ревматизъм. Това странно навеяно сравнение, тъй характерно за тогавашното му умонастроение, остана да ни служи често и след това като критичен термин, а запазеният чрез изкусно балсамиране на корена „мъртъв зъб“ ни стана символ за някои късни произведения на изтънчената оркестрова палитра — включително и за неговата собствена симфонична фантазия „Сияние на морето“, която той написа още в Лайпциг под наблюдението на Кречмар, след едно предприето заедно с Рюдигер Шилдкнап ваканционно пътуване до Северно море благодарение на Кречмар, произведението беше по-късно изпълнено пред сравнително не много широка аудитория. Образец на изискана музикална живопис, тази фантазия свидетелствуваше за поразителен усет към омайни, при първото чуване почти неразгадаеми звукосъчетания и твърде обиграната публика видя в младия актьор един изключително надарен продължител на линията Дебюси-Равел. Това той не беше и цял живот смяташе тази демонстрация на колоритно-оркестрална виртуозност почти толкова за свое произведение, колкото и упражненията за пръстите и нотните образци, над които по-рано се беше трудил под ръководството на Кречмар разните хорове за шест до осем гласа, фигурата с три теми за струнен квинтет и пиано, симфонията, чиято първоначална скица носеше на учителя си на части, за да обсъжда после с него оркестрацията й, сонатата за чело в ла-минор с много хубава бавна част, чиято тема по-късно той повтори в една своя песен по текст от Брентано. Тези искрящи звучения в „Сиянието на морето“ бяха в моите очи твърде забележителен пример за това как един артист може да вложи и най-доброто, на което е способен, в едно дело, в чиято стойност вече не вярва, и как държи да блесне с художествени средства, за които съзнава, че са стигнали до точката на пълното изхабяване. „Това е заучената терапия на корените — рече ми той. — За безбройните стрептококи не отговарям.“ Че той смяташе жанра на „звуковата живопис“, на музикалното пресъздаване на „впечатления от природата“ за напълно отживял, личеше от всяка негова дума.