Но за да посоча всичко, ще трябва да кажа, че дори този невярващ в себе си шедьовър на колористичен оркестрационен блясък криеше в себе си вече черти на пародия, на интелектуално иронизиране на изкуството изобщо, нещо, което проличава тъй често и гениално-зловещо в по-късните произведения на Леверкюн. Мнозина намираха, че това ги отчуждава, отблъсква и дори възмущава — и така съдеха по-добрите, макар и не най-добрите ценители. Напълно повърхностните наричаха всичко това само остроумно и забавно. В действителност пародийността беше тук горд изход от безплодието, с което скептицизмът и духовният свян, съзнанието за убийствената необятност на баналността заплашват всеки голям талант. Надявам се, че се изразих точно. Моята несигурност и чувството ми за отговорност са еднакво силни, когато се опитвам да облека с думи мислите, които първоначално не бяха мои, а ми бяха внушени от дружбата ми с Адриан. За липсата на наивност не бих искал тук да говоря, защото наивността в крайна сметка лежи в основата на самото битие, на всяко едно битие, дори и на най-съзнателното и комплицираното. Почти непримиримият конфликт между задръжките и творческите импулси, между целомъдрието и страстта при наличието на гений — това именно е наивността, от която живее една такава артистичност, това именно е почвата, на която самобитно расте, където в мъки се ражда творбата й и безсъзнателният стремеж да се даде на „таланта“, на творческия подтик необходимия минимален превес над задръжките на иронията, на гордостта, на интелектуалния срам — този инстинктивен стремеж се проявява и става вече решаващ в момента, когато чисто професионалните, предварителни упражнения за усвояване на изкуството започват да се свързват с първите собствени, макар и сами по себе си още напълно преходни и подготвителни опити за самостоятелно творчество.
XIX
Стигам изтръпнал, със свито сърце в своя разказ до фаталната случка, станала около година след получаването в Наумбург на цитираното от мене писмо, сиреч малко повече от година след пристигането на Адриан в Лайпциг и първото му разглеждане на града, за което ми бе писал, следователно малко преди да се уволня от войската и да се събера отново с него, малко преди да го видя — външно непроменен, но в действителност белязан вече, поразен от съдбовна стрела. На мене ми иде да се обърна с молба към Аполон и към музите, та дано те при излагането на тая случка ми подскажат най-чистите, най-деликатните думи, които да пощадят чувствителния читател, да пощадят паметта на покойния ми приятел, да пощадят най-сетне и мене, тъй като аз чувствувам като тежко лично признание това, което ми предстои да разкажа. Самото желание да отправя молбата си именно в тази насока ми вече показва колко противоречив на моя духовен строй е колоритът на историята, която ще трябва да изнеса и чиято окраска няма нищо общо с традиционната ведрина на класическата просвета. Когато започвах тези свои бележки, аз изразих вече съмнението си, че мога да бъда подходящият човек за подобна задача. Няма да повтарям доводите, които привеждах против това свое съмнение. Достатъчно ще е, ако кажа, че опрян на тях, почерпил от тях все пак сила, аз смятам да остана верен на вече подетото начинание.
Бях казал, че Адриан трябваше пак да се върне на мястото, където един безсрамен водач го беше замъкнал. Но то не бе станало толкова скоро. Цяла година гордостта на духа му не беше искала да признае понесеното нараняване и за мене е все пак утеха, че капитулацията на моя приятел пред голия нагон, който го бе коварно досегнал, не е била напълно лишена от известна душевна прибуленост, от известно човечно облагородяване. Защото аз виждам такова облагородяване във всяко, колкото и да е грубо, фиксиране на страстта върху една определена, индивидуализирана цел, аз виждам това в момента на избора, дори и този избор да не е доброволен, а дръзко предизвикан от своя обект. Известна отсянка на любовно пречистване ще трябва да се признае, щом като нагонът е добил вече човешко отличие, пък макар и най-анонимното, макар най-презряното. А трябва да кажа, че Адриан се беше завърнал на ново място заради едно определено лице: заради оная, чието докосване гореше на страната му, заради „шатенката“ с голямата уста и болерото, която се беше приближила до него при пианото — заради така наречената от него Есмералда, само нея той беше търсил, но не я беше намерил.