Това именно фиксиране, колкото и гибелно да се бе оказало то, беше причината, че и след второто си, доброволно посещение той бе напуснал такъв това място, какъвто го беше напуснал и след първото, недоброволното, ала тук вече узнал къде е отишла жената, която го бе докоснала. Пак то беше причината, че под благовиден предлог беше предприел доста далечно пътуване, за да отиде при жадуваната. Защото тъкмо по това време, през май 1906 година, се състоя в Грац, столицата на Щирия, под диригентството на самия композитор австрийската премиера на „Саломе“, за първото представяне на тази опера Адриан беше ходил преди няколко месеца заедно с Кречмар в Дрезден, сега той заявил на своя учител и на новите си приятели в Лайпциг, че по този тържествен случай желае отново да чуе това сполучливо революционно произведение, естетичната страна, на което съвсем не го привличаше, но в музикално-техническо отношение и особено като композиция към диалог в проза не можеше, разбира се, да не го интересува. Той заминал сам и не може положително да се каже дали бе осъществил обявеното си намерение и от Грац бе отишъл в Пресбург, а твърде възможно от Пресбург в Грац, или пък под предлог, че отива в Грац, се бе задоволил да посети само Пресбург — Пожон по унгарски. Защото тази, чието докосване го гореше, се беше озовала в едно от тамошните заведения, след като необходимостта от болнично лекуване я бе принудила да напусне старото си място тук, в един друг дом, я открил и безумният.
Ръката наистина ми трепери, когато пиша тези редове, но с овладени, сдържани думи ще се опитам да разкажа това, което зная — утешавайки се донякъде с мисълта, която и преди това казвах, с мисълта за избора, с мисълта, че се пак тук е имало някакво подобие на любовно свързване, което е придавало известна нотка на задушевност в отношението на този ценен младеж към това нещастно създание. Впрочем тази утешителна мисъл е неразривно свързана с друга, толкова затова по-страшна, защото тук любовта и отровата веднъж завинаги са били изпитани в ужасяващо единство: в онова митологично единство, олицетворявано от стрелата.
По всичко изглежда, че в клетата душа на тая паднала жена нещо се е откликнало на чувствата, които е проявил към нея младежът. Няма съмнение, че тя си е спомнила за избягалия тогава посетител. Нейното приближаване, онова погалване на страната му с гола ръка е било, изглежда, низък, но същевременно и нежен израз на нейната възприемчивост към всичко онова, което го е отличавало от обикновената клиентела. Тя е разбрала от думите му, че той е направил това пътуване чак дотук заради нея — и му се отблагодарила за това, като го предупредила да се пази от тялото й. Зная това от Адриан: тя го е предупредила и не говори ли това за едно благодатно различие между по-издигнатата човечност у това същество и неговата паднала в калта, принизена до жалка вещ за употреба физическа част? Нещастницата е искала да предпази жадуващия младеж от себе си и това е било акт на свободно душевно издигане над окаяното й физическо съществувание, акт на човечен отказ от предлаганото действие, акт на затрогване и — нека ми бъде позволено да кажа — акт на любов. А не е ли било също любов, боже мой, или какво друго е могло то да бъде, каква ли страстна жажда, каква изкушаваща небето дръзка решителност, какъв устрем да се включи и наказанието в греха, каква ли съкровена най-сетне нужда от демонично оплождане, от смъртно, освободително химично преобразяване на собствената природа се е изявила в това, че предупреденият е пренебрегнал предупреждението и настоял да обладае тази плът?
Не съм могъл никога да си спомня без религиозен трепет за тази прегръдка, в която единият бе отдал своето благополучие, а другият го беше намерил. Пречистващо, оправдаващо, възвисяващо щастие трябва да е било за нещастницата, че пристигналият толкова отдалеч младеж въпреки опасността е отказал да се въздържи от нея, и тя ще е вложила навярно цялата сладост на женствеността си, за да го възнагради за риска, който той беше поел заради нея. Обстоятелствата се погрижиха той да не я забравя, но не само поради тях — поради самата нея, въпреки че след това не я видя вече, той никога не я забравяше и нейното име — онова, което й бе дал първоначално, — тайно отбелязано, от никого неоткрито, освен от мене, често се среща в неговите творби. Дори да ми се зачете като суетност — аз не мога да се въздържа и да не спомена откритието си, което и той веднъж мълком ми потвърди. Леверкюн не е първият композитор, не е и последният, който обичаше да скрива в произведенията си тайни формули и съкращения, свидетелствуващи за естествените възможности на музиката за суеверни построения в буквената символика и мистиката на числата. Така в музикалните плетеници на моя приятел очебийно често се среща една поредица от пет до шест ноти, които започват със си и завършват с ми-бемол, с редуващи се ми и ла помежду им, една особено тъжна основна фигура на мотива, давана във всевъзможни хармонични и ритмични вариации, влагана ту в един, ту в друг глас, често и в обратен ред, сякаш обърната около оста си, така че при непроменени интервали последователността на тоновете е друга. Тази поредица се появи най-напред в може би най-хубавата от композираните още в Лайпциг тринадесет песни по текстове от Брентано — в сърцераздирателната „О мила девойко, колко си зла“, която е изцяло проникната от този мотив, а сетне особено в по-късната, написана в Пфайферинг творба „Плачът на доктор Фаустус“, в която по неповторим начин се съчетава смелостта с отчаянието и още по-ярко се проявява склонността към хармонична едновременност на мелодичните интервали.