А този звуков шифър гласеше: си ми-ла-ми-ми-бемол или с буквени нотни знаци: h e a е es — Hetaera esmeralda.
Адриан се бе завърнал в Лайпциг и изразяваше веселото си възхищение от сполучливата опера, която, както твърдеше, а може би и наистина, беше чул отново. Сякаш още го слушам да казва за автора й: „Брей, че способен побратим! Революционер и галено дете на съдбата, дързък и примирителен. Авангардизмът му отлично се спогаждаше със сигурността в успеха. Ужасии и дисхармонии колкото щеш, а сетне — добродушен обрат, за да се сдобрим с еснафа, за да му обясним, че то не било с толкова лошо намерение… Но каква сръчност, каква сръчност…“
Ала пет седмици след възвръщането му към музикалните и философските занимания едно заболяване от локален характер го бе принудило да потърси лекарска помощ. Специалистът, към когото се обърнал, някой си доктор Еразми — Адриан открил жилището му в адресния указател — се оказал натежнял човек с пурпурночервено лице и черна, заострена брадица, той се навеждал с явна мъка, ала не само при това, а и когато стоял прав, обикновено шумно пухтял и издишвал въздуха с разтворени устни. Този обичай говорел за затрудненост в дишането, но същевременно създавал и впечатление на равнодушие, сякаш с едно пренебрежително „ба!“ докторът отхвърлял или се опитвал да отхвърли от себе си нещо досадно. Така пъшкал непрекъснато той и докато извършвал прегледа, и най-сетне заявил, донякъде в противоречие с изразителното си пухтене, че се налага основно и доста продължително лекуване, към каквото и веднага пристъпил. Три дни подред Адриан ходил при него на лечение след това Еразми наредил тридневно прекъсване, като му поръчал да дойде пак на четвъртия ден. Когато пациентът — който впрочем нямал никакви оплаквания, на общото му състояние болестта не се била отразила — дошъл отново в определеното време, в четири часа следобед, той станал свидетел на нещо съвсем неочаквано и страшно.
Докато по-рано трябвало да звъни на входната врата след изкачването на стръмното стълбище до третия етаж в доста мрачната къща на стария град, при което една прислужница му отваряла, сега той намерил вратата широко разтворена така било и с вратите във вътрешността на жилището: отворена била вратата към чакалнята и от нея към лекарския кабинет, отворена била и насрещната към всекидневната стая, „гостната“ — с два прозореца, и те също широко разтворени. Надувани и издигани от течението, четирите пердета ту влитали навътре в стаята, ту се изтегляли в прозоречните ниши. А сред стаята лежал доктор Еразми, навирил острата брадица и склопил очи, с бяла колосана риза и глава, потънала във възглавница с пискюли, в открит ковчег, сложен върху две дървени стойки.
Как се бе случило това, защо лежал мъртвецът сам на това течение, къде се била дянала прислужницата, къде била и жената на доктор Еразми, дали служителите от погребалното бюро не са тъкмо дошли да завинтят капака и са някъде в жилището или са излезли за малко, какво странно съвпадение бе довело в този момент тук посетителя — не се изясни никога. Когато дойдох в Лайпциг, Адриан можа да ми опише само объркването, в което слязъл след тази гледка от третия етаж. Изглежда, че не беше разпитвал вече за внезапната смърт на доктора и не бе се интересувал по-нататък за нея. На мене каза само, че това вечно „ба!“ на човека било без съмнение винаги лошо предзнаменование за него.