С вътрешно нежелание, превъзмогвайки някакъв необясним страх, трябва да съобщя, че и вторият негов избор се оказал пак под такава злощастна звезда. Трябвало да минат два дена, докато се съвземе от преживения шок. Тогава, посъветван пак от Лайпцигския адресен указател, той се предал на лечение в ръцете на някой си доктор Цимбалист, който живеел в една от търговските улици, излизащи на Пазарния площад. Долу в сградата имало, ресторант, над него се помещавал склад на пиана, а част от етажа над склада се заемал от жилището на този лекар, чиято порцеланена фирмичка се хвърляла в очи още долу при входа. Двете чакални на дерматолога, едната, от които само за пациентки, били украсени със саксии цветя, стайни „липи“ и палми. Медицински списания и книги за прелистване, сред тях една илюстрована „История на нравите“ например, били наслагани по масата на оная, в която Адриан веднъж и сетне още веднъж очаквал да, бъде приет.
Доктор Цимбалист бил дребен човек с рогови очила, с овална плешивина от челото до тила сред червеникавата коса и пуснати само под ноздрите малки мустачки каквито тогава бяха на мода сред по-горните класи и на които по-късно бе съдено да станат атрибут на една световноисторическа маска. Той приказвал доста разпуснато и цинично, обичал да пуска каламбури. Така например често споменавал японския град Нагасаки, като го произнасял Загазаки, за да подчертае, че някой „загазил“ или претърпял несполука в някаква работа. Но човек не оставал при това с впечатлението, че на него самия му е чак толкова весело. В нервното потръпване на едната му буза и на ъгъла на устата, придружено и от подмигване с едното око, имало нещо неспокойно и гузно, нещо обезпокоително, фатално, невдъхващо доверие. Такъв ми го описа Адриан, такъв го и виждам пред себе си.
И тъй случило се следното. Адриан бил ходил вече два пъти на лечение при втория си лекар и отивал при него за трети път. И когато изкачвал стълбите между първия и втория етаж, срещнал оногова, към когото се бил запътил, той слизал насреща му между двамина яки мъже с килнати на тила бомбета. Доктор Цимбалист бил свел поглед, сякаш внимавал при слизането да не стъпи погрешно. Една гривна с верижка свързвала китката му с китката на единия от придружителите. Като вдигнал поглед и познал пациента си, бузата му разстроено трепнала, той му кимнал и рекъл: „Друг път!“ Принуден да се опре с гръб о стената, за да даде път на слизащите, Адриан ги пропуснал слисан край себе си, погледал подир тях няколко мига и ги последвал надолу. Пред къщата той ги видял как се качили във файтона, който ги чакал, и как веднага заминали.
Така завършило след първото прекъсване и второто Адрианово лекуване при доктор Цимбалист. Трябва да добавя, че за причините на тази си втора несполука той се заинтересува тъй малко, както и за странните обстоятелства, които бяха съпътствували първата. Защо беше задържан Цимбалист, и то тъкмо в часа, когато докторът му бе определил да дойде — това не го интересуваше. А самото лекуване той, сякаш наплашен, не възобнови вече, не се обърна към трети лекар, още повече, че местното неразположение и без по-нататъшна медицинска намеса бе скоро преминало, а някакви явни вторични признаци — това аз твърдя с положителност и въпреки съмненията от страна на специалистите винаги ще поддържам — изобщо не се появиха. Веднъж само в жилището на Вендел Кречмар, на когото тъкмо показвал един свой етюд по композиция, Адриан почувствувал такова силно виене на свят, че залитнал и трябвало да полегне. Този припадък постепенно преминал в двудневна мигрена, която се отличавала от по-предишните пристъпи от този род може би само по своята острота. Когато се завърнах отново към цивилния живот и дойдох в Лайпциг, аз не намерих в държането или същината на моя приятел никакви промени.
XX
Или все пак намерих? Макар през годината на нашата раздяла да не беше се променил, все пак станал беше още по-подчертано той, и това бе достатъчно, за да ми направи впечатление, толкова повече, че бях позабравил какъв го бях оставил. Хладината на раздялата ни в Хале вече описах. Нашата среща, на която безкрайно се бях радвал, не падаше по хладност по-долу, така че аз, развеселен и огорчен едновременно, трябваше да преглътна и потисна смаян чувствата, които препълваха и бяха готови да избликнат от сърцето ми. Да бъда посрещнат на гарата, не очаквах, не бях му и съобщил точно часа на пристигането си. Потърсих го просто в квартирата му, преди още да се погрижа за собственото си настаняване. Хазяйката му съобщи за идването ми и аз влязох в стаята, като радостно, го извиках по име.