Отново долови шумолене на крило, докосване на целувка в косите си, но този път се усмихна: той положително бе тук. И целият й размисъл завърши с огромна нежност, която се излъчваше от всичко и заливаше цялото й същество. Колко добър и весел беше той, каква любов към хората му вдъхваше неговата страст към живота. Може би и той беше само мечтател, защото бе стигнал до най-прекрасната мечта, до вярата в един възвишен бъдещ свят, когато науката ще облече човека в неизмерима власт: той всичко ще приема, всичко ще използува, за да създава щастие, всичко ще знае, всичко ще предвижда, ще застави природата да му служи, ще живее в спокойствието на удовлетворения разум! Междувременно желаната и редовна работа беше достатъчна, за да осигури здраве на всички. Един ден може би щеше да се използува и страданието. И като си представяше този огромен труд, този сбор от живи хора и добри, и лоши, и все пак удивителни със своята смелост и работа, тя виждаше само едно братско човечество, изпитваше само безгранична снизходителност, безкрайно съжаление и пламенна обич. Любовта къпе земята като слънце, а добрината е голямата река, от която пият всички сърца.
От почти два часа Клотилд шиеше с все същото равномерно движение, а мислите й се рееха. Но ширитите на ризките бяха вече зашити, инициалите на новите пелени, купени миналия ден, бяха избродирани. И понеже бе свършила, Клотилд стана да прибере детското бельо. Вън слънцето клонеше към залез, златните стрели, които проникваха през пролуките, вече бяха съвсем тънки и полегати. Тя едва виждаше; отиде да отвори един капак; за миг се унесе пред широкия хоризонт, който изведнъж се разкри. Голямата жега намаляваше, лек вятър духаше в чудното синьо безоблачно небе. Вляво се различаваха и най-малките групи борове сред кървавите срутени скали на Сей; а вдясно отвъд хълмовете на Сент Март долината на Виорн се простираше до безкрай в златистия прах на залеза. Клотилд погледа за миг позлатената от залеза кула на „Сен Сатюрнен“, която се извисяваше над розовия град. Вече се отдръпваше, когато едно зрелище я спря и я задържа още дълго, облакътена на прозореца.
Отвъд железопътната линия, в някогашното игрище, се бе насъбрала тълпа. Клотилд веднага се сети за церемонията и разбра, че баба й Фелисите ще полага основния камък на приюта „Ругон“, победния паметник, предназначен да предаде родовата слава на бъдещите времена. От една седмица се правеха огромни приготовления, говореше се за сребърно корито и сребърна мистрия, с които въпреки своите осемдесет и две години старата жена щяла лично да си послужи, тъй като държала да присъствува, да бъде чествувана. Тя бе преизпълнена с царствена гордост, защото с това тържество щеше за трети път, и то окончателно, да покори Пласан, защото заставяше целия град със своите три квартала да се нареди около нея, да й направи шпалир, да я приветствува като благодетелка. И наистина, там навярно имаше дами, подбрани измежду най-благородните от квартал Сен Марк, делегации на работническите сдружения от стария квартал, най-видни граждани от новия квартал — адвокати, нотариуси, лекари, — без да се брои простолюдието, цяла река от хора в неделни дрехи, които са се стекли като на празник. И на това нейно върховно тържество може би най-много се гордееше, задето тя, една от кралиците на Втората империя, вдовицата, която носеше толкова достойно траура за падналия режим, бе победила младата република, като я бе заставила в лицето на околийския да дойде да я поздрави и да й благодари. Отначало бе ставало въпрос само за реч на кмета, но от предишния ден се знаеше с положителност, че околийският също ще говори. От толкова далеч Клотилд различаваше само тълпа от черни рединготи и светли рокли, огрени от яркото слънце. После дочу музика, свиреше градският самодеен духов оркестър и от време на време долитаха откъслечни медии звуци, носени от вятъра.