Какво щеше да бъде това дете? Клотилд го гледаше, опитваше се да открие прилики. То положително имаше челото и очите на баща си, нещо възвишено и здраво във формата на главата. Разпознаваше и малко от себе си — изящната уста, нежната брадичка. После затърси с глухо безпокойство прилика с другите, ужасните деди, с всички, които бяха записани там, в родословното дърво, чиито листа разгръщаха картината на наследствеността. На този ли щеше да прилича, на онзи ли или на някой друг? И тя все пак се успокояваше: сърцето й беше така набъбнало от вечната надежда, че не можеше да не се надява. Вярата в живота, която чителят бе вкоренил в нея, я държеше права, смела, непоклатима. Какво значение имаха нещастията, страданията, гнусотите! Здравето беше в труда на всемира, в силата, която опложда и ражда. Делото на любовта беше добро, когато завършваше с дете. Тогава надеждата отново разцъфтяваше въпреки откритите язви, въпреки черната картина на човешките безчестия. То означаваше нов опит за увековечаване на живота, който не престава да ни се струва все така добър, щом го живеем толкова стръвно сред неправди и страдания.
Клотилд неволно погледна към Дървото на дедите, разгърнато до нея. Да, тук беше заплахата! Толкова престъпления, толкова кал наред с толкова сълзи и страдаща добрина! Такава необикновена смесица от най-прекрасно и най-ужасно, човечеството в умален вид със всички свои язви и борби! Просто да се запиташ няма ли да е по-добре да падне гръм, та да помете наведнъж целия този покварен и жалък мравуняк. И след толкова страшни Ругоновци, след толкова отвратителни Макаровци се раждаше още един. Със смелото предизвикателство на своята вечност животът не се боеше да създаде още един. Животът продължаваше своето дело, разпространяваше се по свои закони и безразличен към хипотезите, вървеше и вършеше своята безкрайна работа. С риск да вдъхва живот на чудовища, той трябваше да създава, раждаха се болни, луди, но той не се уморяваше да създава, вероятно с надеждата, че след тях ще дойдат здравите и мъдрите. Животът, непрестанен и винаги нов порой, който тече към незнайна цел! Животът, в който сме потопени, животът с безбройни и противоположиш течения, огромен и вечно в движение като безбрежно море!
С чувство на блаженство Клотилд усещаше как алчната устичка пие ненаситно и в сърцето й се надигаше пламенен майчински порив. Това бе молитва, заклинание. Към незнайното дете, както към незнайния бог! Към това, което детето щеше да бъде утре, към гения, който може би се раждаше, към месията, чакан от следващия век, за да освободи народите от техните съмнения и страдания! Щом нацията трябваше да бъде преобразена, дали нейният син не идваше за тази задача? Той щеше да поднови опита, да възстанови разрушенията, да възвърне увереността у търсещите опипом хора, да построи град на справедливостта, в който само законът на труда ще осигурява щастие. В смутни времена трябва да се чакат пророци. Освен ако не бъде Антихрист, демон опустошител, възвестеният звяр, който ще очисти света от ширещата се нечистота. И животът ще продължи въпреки всичко, само че ще трябва да се чака още хиляди години, преди да се появи друго незнайно дете, благодетелят.
Но детето бе изсукало дясната гърда и понеже се сърдеше, Клотилд го обърна и му даде лявата. После отново започна да се усмихва от ласката на лакомата му малка уста. И все пак тя беше надеждата. Нима майката, която кърми, не е символ на продължението и спасението на света? Наведе се и срещна чистите детски очи, отворени възхитено, жадно към светлината. Какво й казваше малкото създание, та сърцето й така се бе разтуптяло под гръдта, която го кърмеше? Каква блага вест известяваше устичката му, докато сучеше? На какво дело щеше да отдаде кръвта си, след като заякнеше от толкова много мляко и станеше мъж? А може би нищо не казваше, може би вече лъжеше? Но тя все пак беше дълбоко щастлива, пълна с безгранично доверие в него!