Но се бяха намесили и други зверове. Предприемачи, целящи да изцедят всеки възможен долар. Строяха все по-високо и все повече се разпростираха. Ненаситни хора, които с подкупи успяваха да заобиколят нормативните ограничения. Хора като Ричард.
За да вдъхват страхопочитание у съседите си, някои от влиятелните барони откриваха скъпи ресторанти. „Грън!“ бе един от тях и се намираше на най-горния етаж на студено ромбоидно здание от черно стъкло в северния край на „Глендън“. Последното творение на известен немски готвач, създал своя запазена марка замразени ястия.
Веднъж бях обядвал там по покана на амбициозен адвокат по дела за престъпления срещу личността. Обещаната здравословна вечеря се състоеше от необичайни чуждоземски блюда с цени, които не бяха по джоба на средната класа. Сервитьорите с розови ризи и широки панталони отчетливо рецитираха списъка от специалитети на деня като на прослушване за роля. Нима младежите, които не успяваха да пробият в киното, попадаха тук?
Спуснах се по „Хилгард“, минах покрай сградите на няколко религиозни сдружения в западна посока и на университетската ботаническа градина на изток и за десет минути стигнах до ресторанта. Живея близо до Вилидж, но рядко навлизам сред тази какофония.
До бордюра на паркинга стоеше служител с червено сако. Когато се сместих между две поршета „Бокстър“, той огледа севилята, сякаш бе музеен експонат.
Преди осем и половина бях в ресторанта. Управителката бе брюнетка с хлътнали бузи, която изглеждаше подходяща за ролята на Мортиша Адамс. Джуди Манитоу все още не бе пристигнала. Дълго чаках, докато успея да привлека вниманието на „Тиш“ и предположих, че съкращението „Дж. С.“ в книгата за резервации означава „Джуди, съдийката“. „Тиш“ ме упъти към бара. Надникнах над рамото й към полупразната трапезария и й отправих безмълвна молба с най-чаровната си момчешка усмивка. Тя въздъхна, примигна и бе така любезна да ме придружи до една маса в ъгъла.
Макар и полупразно, заведението бе шумно и звуковите вълни отекваха в белите стени, в изкуствено състарените дъски на пода и в гредите на тавана, имитиращи дърво, проядено от червеи. Там, където се виждаше мазилка, цветът й бе бледорозов. Железните маси бяха застлани с розови покривки, а тапицериите на столовете бяха от тъмнозелена имитация на велур.
„Тиш“ се спря на половината път до масата. Отново въздъхна и се обърна. Изви шия така, сякаш многократно бе репетирала движението.
— Харесва ми светлината в тази част от ресторанта.
— Фантастична е.
„Светлини, камера, екшън. Стоп.“
Масата бе твърде малка дори за един клиент. Двама сервитьори се мотаеха наблизо, но никой от тях не дойде при мен. Най-сетне се приближи един помощник с испански черти и попита дали бих искал нещо за пиене. Казах, че ще почакам, той ми благодари и ми донесе вода.
Десет минути по-късно забързано влезе Джуди. Изглеждаше ядосана. Бе облечена с прилепнал плетен лилав костюм с пола до около пет сантиметра над коленете и носеше обувки с висок ток в същия цвят. Кремавата й дамска чанта имаше лъскава тока, която светеше като фар, докато тя се придвижваше с енергична походка. Заприлича ми на малка кола, фучаща с бясна скорост.
Изглеждаше още по-слаба, отколкото си я спомнях. Скулите й изпъкваха под пепеляворусите буйни коси. По шията и ръцете й проблясваше брокат. Когато стигна близо до мен и ме видя, щракна с пръсти и още повече ускори крачката си. Токчетата й тракаха по пода като кастанети. Поклащаше бедра и показваше изваяни прасци. Сервитьорите се спогледаха одобрително, докато вървяха след нея, и се запитах дали не си правят някакви илюзии.
Привлекателна богата жена, излязла да се позабавлява. Едва ли биха предположили, че пред тях е председател на висша съдебна комисия.
Станах да я поздравя, а тя допря устни до бузата ми. Когато издърпах стола й, за да седне, се държа, сякаш е свикнала с подобни кавалерски жестове.
— Радвам се да те видя отново, Алекс. Макар да съм сигурна, че и двамата бихме предпочели да беше при други обстоятелства.
Единият от мотаещите се сервитьори се приближи, усмихна се на Джуди и отвори уста. Преди да заговори, тя каза: