— Сигурен съм, че го правиш от загриженост.
— Не си длъжен да бъдеш тактичен, Алекс. С теб сме диаметрални противоположности, нали? Аз получавам заплата, за да върша точно това, което ти избягваш.
Сервитьорът се приближи и я попита дали желае още едно питие.
— Засега не — отвърна тя. — Докторът ще хвърли един поглед на менюто, но аз вече реших какво ще поръчам. Зелена салата, ситно нарязана, без сушени кайсии, маслини или ядки, подправките отделно.
— За мен същото — казах аз, — но с ядки.
Сервитьорът погледна списъка от специалитети, които се бе готвил да изброи, и се отдалечи разочарован.
— С ядки? Странно… — каза Джуди. — Значи нямаш представа как го понасят Ерик и Стейси?
— Сигурен съм, че им е тежко. Помисли ли си за Ричард?
— Дали смятам, че е способен да поръча убийство? Алекс, знаеш не по-зле от мен, че никой не може да надникне в съзнанието на друг човек. Да, предполагам, че теоретически е възможно Ричард да се е опитал да наеме някого да очисти Мейт. Но начинът, по който твърдят, че го е направил, ми се струва твърде глупав за него.
— И Джоан е била интелигентна жена.
Чертите й се изостриха. Тънките бръчки, прикрити с грим, набраздиха цялото й лице. Сякаш образът й се пропука.
— Да, беше, но не претендирам, че съм разбирала постъпките й.
Почаках признаците на стрес да отшумят, но не изчезнаха. Джуди се загледа в чашата с джин и тоник и заигра с бъркалката.
— Мисля, че никога не можем да разберем околните.
— Да предположим — казах аз, — че Ричард е платил на Куентин Гоуд. Защо е изпитвал такава омраза към Мейт?
Тя потърка горната си устна и вдигна поглед към тавана.
— Може би си е въобразил, че Мейт му е отнел нещо, което е принадлежало на него. Ричард ревностно пази всичко, което притежава.
— Държеше ли се с Джоан като със своя собственост?
— Повече от всеки мъжкар? Той е на средна възраст, Алекс. Представител е на определено поколение.
— Значи е смятал, че Джоан му принадлежи.
— Боб също смята, че аз му принадлежа. Ако питаш дали Ричард е бил патологично ревнив, не съм го забелязала.
— А Джоан е направила най-важното решение в живота си, без да се допита до него.
Джуди изтри устните си със салфетка.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не мога да разбера много неща, свързани с това семейство.
— Аз също — промълви тя съвсем тихо. — Аз също.
Шумът в ресторанта почти заглуши думите, но ги прочетох по устните й.
— Виждала ли си родителите на Ричард?
— Не. Доколкото зная, никога не са им гостували и не си спомням Ричард да е говорил за тях. Защо?
— Старая се да се добера до всички подробности. Ерик каза, че баща му е наполовина грък, наполовина сицилианец.
— Мисля, че съм чувала това от Джоан или някое от децата. Но не си спомням Ричард да е парадирал с произхода си. Не съм виждала лозови листа или нещо подобно в къщата.
Изглеждаше изтощена, сякаш бе уморително да говори за семейство Дос.
— Навярно е било предизвикателство да имаш такива съседи — отбелязах.
— Как да разбирам това? — Попита ме със същия рязък тон, с който я бях чувал да се обръща към твърде самонадеяните адвокати.
— Те са от хората, на които се случват необичайни неща. Когато разговарях с Боб за диагнозата на Джоан, ми се стори малко ядосан заради нея…
— Така ли? — вяло промърмори Джуди и огледа ресторанта. Вече бяха заети още няколко маси. — Боб си е такъв. Гордее се с аналитичните си способности: бързо открива проблема и съставя план за действие.
— Но с Джоан не е успял.
— Не успя.
Джуди отново разбърка питието си с наведена глава. Бръчките на напрежение се бяха врязали още по-дълбоко.
— Изглежда Боб е бил сигурен, че болестта й е чисто емоционална депресия — казах аз.
Тя погледна към масата отдясно, където две двойки, настанени преди няколко минути, се смееха и вдигаха наздравици. Повика сервитьора и си поръча още един джин с тоник.
— Съгласна ли си с него? — попитах.