Лексусът й бе оставен до бордюра и я изпратих, преди да помоля да докарат колата ми. Докато чаках севилята, се опитах да осмисля случилото се през последния половин час.
Бе пристигнала в ресторанта напрегната, както никога не я бях виждал. Всеки от въпросите ми сякаш затягаше обръча около душата й. Преди да си тръгне, ме бе предупредила, че няма да получа друга възможност да я разпитвам. Явно бях разчоплил някаква рана, но нямах представа каква.
Нямах шанс да насоча разговора към темата за изследванията.
Бях я гледал в съда, бях я виждал хладнокръвно да се справя с изключително тежки дела и реших, че има нещо лично. Но не бях успял да се добера до друго от автобиографията й, освен че се е презирала заради наднорменото си тегло.
„Бях противно кюфте…“ Но ако това имаше някаква връзка със семейство Дос, не я долавях.
„Не мога да поема по-голяма отговорност.“
Отговорност за семейство Дос, която бе бреме за нея и съпруга й? Дали Боб реагираше с гняв, защото бе мъж от определено поколение?
Близост, довела до нещо ужасно? Дали причината за гнева на Боб, когато бе видял Ричард и Джоан в басейна, бе ревност? Може би ставаше дума за поредната размяна на партньори между богати семейства?
А дали това бе свързано по някакъв начин със срива на Джоан? Може би бе сторила нещо, което Ричард не бе в състояние да й прости?
Вина и изкупление. Дали Ерик бе разбрал?
Ерик и Алисън бяха скъсали. Беки бе посещавала терапевтични сеанси, бе страдала от смущения в храненето и успехът й в училище се бе влошил, а Джоан й бе помогнала да повиши оценките си. Стейси бе загубила ориентация, а Ерик бе прекъснал следването си. Боб бе разгневен, Джуди бе напрегната, а Джоан… мъртва.
Всичко това, събрано на едно място, напомняше за психопатологичен миш-маш.
И все пак, какво общо имаше то с трупа на Мейт в микробуса и геометричните фигури, издълбани в плътта му?
Защо Мейт не бе поискал да му се признае заслугата за смъртта на Джоан?
Гумите на севилята изскърцаха и служителят от паркинга ми отвори вратата с изражение, което сякаш казваше, че не заслужавам подобна чест. Когато потеглих, отново премислих всичко и стигнах до извода, че напразно съм загубил и времето на Джуди, и своето и безспорно съм развалил добрите си отношения с влиятелната съдийка по семейно право.
Нов ден — нов триумф. Горивото опасно намаляваше и заредих на една бензиностанция на „Уилшър“. Използвах телефонния автомат до тоалетната, за да позвъня на службата за съобщения. Джоузеф Сейфър се бе обадил пет минути по-рано от домашния телефон на Ричард.
Набрах номера и вдигна Ричард. Гласът му бе дрезгав и необичайно тих.
— Докторе… почакай.
След секунда зазвуча мелодичният глас на Сейфър.
— Доктор Делауер, благодаря ви, че се отзовахте толкова скоро!
— Какво ново?
— Ричард и децата са си у дома. Прибраха се преди четири часа, но изчаках суматохата да отшуми, преди да ви се обадя.
— Суматоха от пресата?
— Журналисти, полиция, кой ли не. Мисля, че всички се разотидоха, освен една цивилна кола на улицата. В нея са двамата полицаи, които са отвели Ричард от дома ви.
Досадното дежурство бе възложено на Корн и Деметри. Майло бе успял да им го върне тъпкано, поне донякъде.
— Не са особено дискретни — отбелязах.
— Варварите не се славят с дискретност.
— Претърсиха ли къщата?
— Заплашиха — каза Сейфър. — Оспорваме искането им, настояваме пред съдията да отхвърли молбата за разрешително. Зная, че е неудобно в този час, но ако намерите време да наминете и да поговорите с Ричард и децата, би било чудесно.
— В къщата?
— Бих могъл да ги доведа в кабинета ви, но след всичко, което преживяха…
— Не се безпокойте — прекъснах го аз. — Идвам.
26.
Сейфър ми обясни как да стигна до къщата: на запад по „Сънсет“, покрай търговската зона на Пасифик Палисейдс, на около два километра от старото имение на Уил Роджърс, рязък завой на север.
Намираше се на не повече от двадесет минути път от Вилидж, толкова близо до дома ми. Откакто познавах семейство Дос, никога не ги бях виждал в естествената им среда. Когато работех в педиатричната клиника, намирах време за посещения по домовете и в училище. След като получих разрешително за частна практика, рядко излизах от уютния си кабинет. Нима се бях превърнал в приматолог, който се самозаблуждава, че познава шимпанзетата, защото е наблюдавал как се катерят и люлеят в клетка в зоологическата градина?