Домашните посещения бяха нещо неразумно.
Понякога разумът налагаше ограничения. Сега имах шанса да ги преодолея.
Лесно намерих завоя и бързо поех нагоре по тъмната улица. Нямаше тротоари, а тревните площи пред къщите бяха с размерите на малки паркове, оградени с високи зидове и портали или с непроницаеми храсти, над които се извисяваха огромни дървета.
Океанът бе толкова близо, че се долавяше бриз и мирис на солена вода. Дали сивите септемврийски утрини бяха по-приятни тук? През пролуките между къщите видях водната повърхност, която проблясваше под лунната светлина. Продължих покрай по-обширни имения, от които се откриваха гледки към океана. Вече бях високо и нищо не скриваше от погледа ми луната, кръгла и ниска. Безоблачното небе приличаше на тъмнолилав плащ.
На улицата бяха паркирани само няколко коли и онази на полицаите се набиваше в очи като хлебарка върху хладилник. Когато минах покрай нея, различих два силуета на предните седалки, но не обърнах внимание дали Корн и Деметри ме забелязаха. Бях почти сигурен, че ще споменат името ми в доклада си.
Потърсих адреса, който ми бе продиктувал Сейфър, и се запитах в коя от съседните къщи се таят сънищата и кошмарите на семейство Манитоу.
Монументът, олицетворяващ успеха на Ричард, представляваше двуетажно здание в монтърейски колониален стил, светло и внушително, над наклонена тревна площ, достатъчно голяма, за да побере няколко групи дървета. Кокосови палми, канарски борове, лимони и евкалипти, сред чиито клони светеха ситни бели крушки и им придаваха вид на жива скулптура. Съвършено оформените цветни лехи почти докосваха къщата. През спуснатите пердета на прозорците струеше кехлибарена светлина. Липсата на ограда и портал създаваше впечатление за откритост и гостоприемство. Бих оборил теориите, че архитектурата на дома дава представа за душевността на обитателите му.
Мустангът на Стейси бе паркиран на алеята пред сребрист „Кадилак Флитууд“, каквито отдавна не се произвеждаха. Нямаше и следа от черното БМВ на Ричард. Може би бе откарано за подробна експертиза и оперативната група оглеждаше тапицериите под микроскоп и правеше проби с луминол в някой полицейски гараж.
Спрях зад кадилака. На регистрационните табели бе изписано името „Шайстър“.
Пътека от едри камъни водеше до солидна врата с решетка от ковано желязо отпред. Преди да стигна до нея, тя се отвори и пред мен застана достолепен равин. Бе висок, с черен костюм, еврейска шапчица и посивяла брада, подрязана на квадрат, която закриваше възела на сребристата му вратовръзка. Костюмът бе с двойни ревери, навярно ушит по поръчка. Застана с ръце зад гърба и се залюля на пети. Присъствието му ме озадачи. Семейство Дос бяха от гръцко-сицилиански произход, а не евреи.
— Докторе? — каза той. — Джо Сейфър.
Подаде ми ръка, поех я и Сейфър ме покани в осветеното от полилей преддверие, в което като стража от двете страни стояха вази на сини и бели шарки, високи до раменете ми. Насреща се виеше стълбището с железен парапет за горния етаж. Минахме под него и продължихме през друго просторно помещение с пурпурна персийска пътека на пода, което водеше до ярко осветен салон. От лявата страна бе трапезарията със сини тапети и палисандрови мебели, които изглеждаха старинни. Отсреща се намираше холът с висок таван с цвят на слонова кост, дивани със светли копринени тапицерии и черешов паркет. Ако неутралните тонове бяха подбрани с цел да подчертават това, което бе покрай стените, ефектът бе постигнат.
Безброй витрини с месингов обков, огледални дъна и стъклени лавици, толкова чисти, че бяха почти невидими. Подредените върху тях фигурки сякаш се носеха във въздуха, както в описанието на Майло.
Стотици купи, подноси, кани и урни с причудливи форми, всичките лъснати до блясък. До едната странична стена бяха поставени синьо-бели серии, а до другата — семпли на вид сиво-зелени фигурки, представляващи цялото животинско царство от порцелан: коне, камили, кучета и фантастични същества с уши като на прилепи, сякаш кръстоска между дракон и маймуна, всичките изпъстрени като криле на пеперуда със сини, зелени и резедави петна. Някои от конете бяха възседнати от статуетки на хора. Върху висока масичка стоеше нещо, което приличаше на макет на храм от същия разноцветен порцелан.
— Забележително, а? — каза Сейфър. — Ричард ме осведоми, че всички животни са от времето на династия Танг. На повече от хиляда години. Извадени са от китайски гробници, съвършено запазени. Впечатляващо, не бихте ли казали?