— Доста смело е човек да държи такава колекция тук — отбелязах аз. — Като се имат предвид сеизмичните рискове.
Сейфър поглади брадата си и намести шапчицата на темето си. Косите му бяха късо подстригани, почти побелели, с няколко рижи косъмчета тук-там. Все още имах чувството, че пред мен стои равин. Спомних си какво бе споделил за починалия си син хомосексуалист: „Диагнозата му ме накара бързо да помъдрея“. Имаше сиво-сини очи с топъл израз.
— Ричард е куражлия — увери ме той. — Както и децата му. Да отидем при тях.
Тръгнахме по централния коридор. Черният килим заглушаваше стъпките ни, докато вървяхме покрай още витрини. Огледалните им дъна отразяваха монохромови купи във всички цветове, статуетки с китайски надписи по белите пиедестали, дребни сивкави фигурки и керамични произведения в бяло, кремаво, сиво и бледорезедаво, което ми допадна най-много. Ред затворени врати, още две в дъното на коридора. Сейфър ме покани да мина през онази от тях, която бе отворена.
Таван като на катедрала, черни кожени кресла и дивани и черен роял, заемащ единия ъгъл. През двойна остъклена врата се виждаше басейн и осветена от зелени прожектори градина. Отвъд хлорираната вода се открояваха палми с клони, развети от океанския бриз. Срещу креслата имаше палисандрова секция, отрупана с луксозни издания, стереоуредба „Бенг енд Олафсон“, седемдесетинчов телевизор, компактдиск система и други средства за развлечение. На най-горния рафт бяха подредени четири семейни снимки. Три на Ричард и децата и един портрет на Джоан като усмихната млада жена.
Ричард седеше на най-големия диван, небръснат, с навити ръкави и разрошени коси, сякаш ги бяха ровили птици в търсене на материал за гнездо. Бе облечен с обичайните си черни дрехи, които така се сливаха с тапицерията, че очертанията на тялото му се губеха. Сякаш се бе смалил и приличаше на джудже, току-що изскочило от дивана.
— Значи все пак дойде. — Каза го почти сънено. — Благодаря.
Настаних се на един фотьойл и той вдигна поглед към Джо Сейфър, който каза:
— Ще отида да видя как са децата.
Адвокатът излезе от стаята. Ричард извади нещо от крайчеца на устните си. По челото и слепоочията му бе избила пот. Когато стъпките на Сейфър заглъхнаха, заговори:
— Казват, че е най-добрият. — Избягваше погледа ми. — Това е всекидневната ни.
— Прекрасна къща — отбелязах аз.
— Всички я харесват.
— Какво стана? — попитах. Оставих го да започне откъдето желае.
Не отговори, а се загледа втренчено в екрана на угасения телевизор. Сякаш чакаше да се включи от само себе си и да му даде просветление.
— Е — каза той най-сетне, — ето докъде стигнахме.
— Какво мога да направя за теб, Ричард?
— Сейфър твърди, че всичко, което споделя с теб, може да си остане между нас, освен ако представлявам директна заплаха за някого.
— Вярно е.
— Не застрашавам никого.
— Добре.
Прокара пръсти през заплетените си коси.
— И все пак нека нещата останат хипотетични. Заради всички засегнати.
— Кое да бъде хипотетично? — попитах.
— Ситуацията. Да кажем, че един човек… мъж, който в никакъв случай не е глупав, но не е и безпогрешен… подвластен на импулсите си, веднъж постъпва глупаво.
— Какви импулси?
— Порив да сложи край на нещо. Неразумен ход, всъщност единствената безразсъдна постъпка в живота му, но не е на себе си, защото събитията са го накарали… да се промени. В миналото животът му е бил изпълнен с очаквания. Това не означава, че е бил движен от налудничав оптимизъм. Отлично знае, че нещата невинаги се развиват според плановете ни. Постигнал е всичко в живота си сам и е проумял това. И все пак, след толкова години изграждане и себеутвърждаване, попада в капана на непрекъснато растящите изисквания. Чувства, че има право на спокойствие, поне до известна степен. После разбира, че нещата стоят различно. — Сви рамене. — Стореното — сторено.
— Този човек постъпва импулсивно — казах аз.
Ричард затаи дъх и се усмихна, макар и да му костваше голямо усилие.
— Просто не е на себе си.
Кръстоса крака и се облегна назад, сякаш за да ми даде време да осмисля думите му. Имах ясна представа какво цели. Да изгради защитата си върху теория за моментна загуба на разсъдък. Дали идеята бе на Сейфър, или негова?