— Временна невменяемост — казах аз.
— Ако се стигне до това. Единственият проблем е, че така се е издънил, че може би е причинил страдание на децата си. Самият той е готов да понесе последиците от дребното си прегрешение. Но за децата се нуждае от помощ.
Наричаше поръчването на убийство „дребно прегрешение“.
— Децата знаят ли какво е извършил? — попитах.
— Не им е казал, но те са умни хлапета. Може би са се досетили.
— Може би.
Ричард кимна.
— Възнамерява ли да им каже? — полюбопитствах аз.
— Не вижда смисъл.
— Предпочита някой друг да го стори.
— Не! — възрази той, изведнъж повишавайки тон. От яката на ризата до ушите му се появиха червеникави ивици, ярки като винени петна. — Определено не желае това, то не подлежи на обсъждане. Важното е да им се помогне да издържат. Този човек… търси някого, който да ги закриля, докато нещата се уталожат.
— Значи очаква да се уталожат — казах аз.
Ричард се усмихна.
— Обстоятелствата диктуват оптимизъм. Е, разбрахме ли се относно неотложния въпрос?
— Децата да не узнаят истината и да държа ръцете им, докато баща им се измъкне. Струва ми се, че ти трябва скъпоплатена бавачка.
Цялото му лице се изчерви, гърдите му се повдигнаха, а очите му щяха да изскочат. Приливът на руменина ме накара неволно да се отдръпна назад. Тази реакция е типична за хората, които имат проблем с овладяването на гнева. Спомних си за яростния изблик на Ерик в участъка.
Нова страна на характера на Ричард. По-рано бе неизменно заядлив, понякога раздразнителен, но винаги бе запазвал самообладание.
Сега положи усилия да се овладее. Сложи едната си ръка на страничната облегалка, а с другата обхвана коляното си, сякаш за да потисне това, което напираше в него по-бързо. Отмери с показалеца си две секунди и промълви:
— Добре. — Заговори с тон, с който учител би обяснявал урока на бавно усвояващ ученик. — Нека бъде бавачка. Опитна и добре платена. Важното е децата да получат това, от което се нуждаят.
— Докато нещата се уталожат.
— Не се безпокой — каза той. — Все някога ще стане. Странното е, че въпреки умопомрачението си, този човек всъщност не е извършил нищо.
— Поръчването на убийство не е нищо… говорим хипотетично.
Притвори очи. Стана и се приближи към мен. Лъхна ме мирис на мента, одеколон и пот.
— Нищо не стана.
— Добре — казах аз.
— Нищо. Извлече си поука от грешката.
— И не е опитал отново?
Насочи въображаем пистолет срещу мен.
— Бинго. — Нехаен тон, но червенината не изчезна. Постоя прав няколко секунди и накрая се върна на дивана. — Е, най-сетне изяснихме въпроса.
— Какво точно искаш да кажа на децата ти, Ричард?
— Че всичко ще се оправи. — Не направи опит отново да говори теоретично в трето лице. — Че може би… известно време няма да бъда на разположение. Но за кратко. Трябва да разберат това. Аз съм единственият им жив родител. Те се нуждаят от мен, а аз — от теб, за опора.
— Добре — склоних. — Но не е зле да потърсим подкрепа и от другаде. Имаш ли роднини, които биха могли…
— Не — прекъсна ме той. — Нито един. Майка ми почина, а баща ми е деветдесет и две годишен и живее в старчески дом в Ню Джърси.
— А от страната на Джоан?
— Не. И двамата й родители са покойници, а беше единствено дете. Освен това не искам да се бъркат хора, които не разбират нищо. Трябва ми специалист. Ще бъде изгодно за теб. Ще започна да ти плащам така, както на Сейфър — за пътя дотук и обратно, за времето за размисъл, всяка секунда, за която може да се получи хонорар.
Не отговорих.
— Защо винаги някой от двама ни трябва да преодолява скрупули? — попита Ричард.
Много отговори на този въпрос, но нито един ясен.
— Ричард — казах му, — изяснихме каква е моята роля: да помогна на Стейси и Ерик. Но държа да бъда откровен с теб: не мога да върша чудеса. Разчитам само на информация. Трябва да бъда подготвен.
— За бога — промърмори той, — какво искаш от мен, признание? Изкупление?
— Изкупление — повторих. — Ерик употреби точно тази дума.
Устните му трепнаха и зачервеното му лице изведнъж пребледня.
— Ерик има богат речник.