— Не сте ли обсъждали тази тема?
— Защо да я обсъждаме, по дяволите?
— Просто се запитах дали Ерик има причина да се чувства виновен.
— За какво?
— И аз си задавам същия въпрос — отвърнах. Чувствах се по-скоро като адвокат при кръстосан разпит, отколкото като терапевт, който трябва да избави пациент от болката. Беше прав, и двамата бяхме част от един сценарий.
— Не — увери ме Ричард. — С Ерик всичко е наред. Той е чудесно хлапе.
Прегърби се, потърка очи и почти се сгуши на дивана. Започнах да изпитвам съчувствие към него. Сетих се за Куентин Гоуд. Имаше още нещо за доизясняване.
— Значи няма нищо конкретно, което да терзае Ерик?
— Майка му се самоунищожи, а баща му попадна в лапите на „Гестапо“. Е, какво друго би могло да го терзае? — Отново втренчи поглед в екрана на телевизора. — Какъв е проблемът? Да не би да негодуваш срещу нас, защото сме заможни? В бедност ли си отраснал? Може би презираш богаташките хлапета и те е яд, че трябва да си имаш вземане-даване с тях, защото ти се плаща за тази работа? Това ли е причината да не желаеш да ни помогнеш?
Неволно въздъхнах.
— Добре, добре, извинявай — каза той. — Беше долно от моя страна. Преживявам… голямо напрежение. Моля те само за малко помощ с Ерик и Стейси. Ако не носех толкова голяма вина за положението, бих се справил сам. Поне осъзнавам, че не е по силите ми, нали? За колко родители би могло да се каже същото?
Над нас прозвучаха стъпки. Някой крачеше нервно и от време на време се спираше. Децата на горния етаж…
— Да не отлагаме повече, Ричард — настоях. — Тук съм заради Ерик и Стейси. В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса за Джоан?
— Какви по-точно?
— Малко история. В коя болница бяха проведени изследванията й?
— В „Сейнт Майкълс“. Защо?
— Мисля да прегледам резултатите.
— Повтарям въпроса.
— Опитвам се да открия какво е станало с нея.
— Резултатите от изследванията няма да ти разкрият нищо — увери ме той. — Най-лошото е, че лекарите не успяха да установят причината. Но какво общо има заболяването на Джоан със сегашното положение?
— Възможно е да има нещо общо с Ерик и Стейси — отвърнах. — Както вече казах, разчитам на информация. Имам ли разрешението ти да прегледам сведенията?
— Разбира се, Сейфър ще ти ги предостави. Подписах му пълномощно, като на свой адвокат, докато съм възпрепятстван. Е, ще се качиш ли да поговориш с децата ми?
— Моля те, потърпи — казах аз. — След смъртта на Джоан си се обадил на Мейт, но той не е отговорил.
— Аз ли ти казах това?
— Не, Джуди, когато ми се обади за Стейси.
— Джуди. — Изтри чело с опакото на ръката си. — Е, истина е. Опитах. Няколко пъти. Онова копеле не благоволи да разговаря с мен.
— Не е организирал и пресконференция за Джоан.
Присви очи.
— Е, и?
— Мисля, че търсенето на обществено внимание е било движещ мотив…
— Точно така — потвърди той. — Беше жадна за слава себична хрътка. Не е нужно да ми обясняваш какво е вършел и какво не. За мен беше просто име от вестниците.
Лесно за заличаване?
— Още едно несъответствие: Джоан се е обърнала към Мейт, след като е преминал от мотелите на микробуси. И все пак тя е починала в мотел. Възможно ли е да е имала причина да настоява за това? Да пътува до Ланкастър…
— Никога не беше ходила там — каза той.
— В онзи мотел ли?
— В Ланкастър. — Внезапен смях, изпълнен с огорчение. — До онази нощ. Често спорехме на тази тема. Аз прекарвах доста време в района, имах няколко проекта за строеж на търговски центрове. Правех от нищо нещо. Пътувах с хеликоптер от сградата на общинската банка до Палмдейл и изминавах останалата част от пътя с кола. Оставах там дълги часове и изнемогвах. Джоан не пожела да види нищо. Молех я на колене да намине с колата, поне веднъж. Да обядваме заедно и да й покажа какво съм постигнал. Казвах й, че пустинята може да изглежда и красива, ако я погледнеш от определено място. Обещавах да поседим в някоя евтина пицария и да се поразходим като гаджета. Напразно. Не проявяваше никакъв интерес. Казваше, че било твърде далече, движението било натоварено, а в Ланкастър винаги било горещо и сухо. Все намираше причина да откаже.
Ричард отново се засмя.
— А е свършила точно там. — Обърна се и ме погледна право в очите, този път не с гняв, а сякаш молеше за отговор. — Господи!