Или поне така се е надявала. Ако целта на Джоан е била да доведе Ричард до изнервящо самовглъбяване, определено се бе провалила. Както бе казала Джуди, той винаги търсеше кого другиго да обвини.
Освен това Ричард бе свикнал да смазва враговете си.
Преди няколко минути в „хипотетичната“ си история бе нарекъл сделката с Гоуд дребна проява на слабост и бе отрекъл да е направил повторен опит.
И все пак си бе подготвил алиби и вече говореше за временна невменяемост. Майло би се надсмял на подобно поведение. Не бе нужно човек да е детектив, за да реши, че е смешно. Защото Ричард беше безмилостен, егоцентричен и самонадеян и си бе втълпил, че някой друг му е сторил зло. Току-що сам се бях убедил в избухливия му нрав.
Но се намирах в неговия дом, където той определяше правилата.
Когато стигна до горния етаж, Сейфър се спря на малка черна площадка срещу затворена врата.
— И двамата са в стаята на Ерик — каза той. — Заедно ли искате да ги видите, или поотделно?
— Ще преценя.
— Но нямате нищо против да бъдат заедно?
— Защо?
Сейфър се намръщи.
— Честно казано, докторе, никой от двамата не желае да разговаря с вас насаме.
— Все още мислят, че съм ги предал?
Той намести шапчицата си.
— Съжалявам. Ричард се опита да ги убеди, както и аз, но знаете какви са юношите. Надявам се това да не се окаже пълна загуба на време за вас.
„Или нещо по-лошо“, помислих си.
Сейфър докосна дръжката на вратата, но не я натисна.
— Е, как мина разговорът с Ричард?
— Като че ли вижда бъдещето си в розово — казах аз.
Розово. Миг след като изрекох думата, осъзнах, че цветът, който бе добило гневното лице на Ричард, бе именно такъв. Старият доктор Фройд не се ползваше с достатъчно уважение във века на Прозак.
— Е, положителното отношение е нещо добро, не бихте ли казали? — попита Сейфър.
— В случая на Ричард оправдано ли е?
Едрата му възлеста ръка приглади брадата му.
— Нещата стоят по следния начин, докторе: не мога да обещая, че всичко ще се уреди скоро, но също съм оптимистично настроен. С какво разполага полицията всъщност? Показанията на един рецидивист, застрашен от доживотна присъда? Твърденията на свидетелка, която вероятно е надеждна, за подаване на някакъв плик от ръка на ръка в полутъмен бар бог знае с каква цел?
— Ричард е бил там по случайност? — Усмихнах се.
Сейфър сви рамене.
— Ричард няма ясни спомени точно за тази среща, но твърди, че ако се е състояла, то е било, за да плати на господин Гоуд. Свикнал е да плаща на работниците си в брой, когато имат финансови затруднения.
— Алтруизъм? — попитах. — Или изгода, когато човек си има работа с бивши затворници?
Сейфър се усмихна.
— Ричард осигурява препитание на хора, които всички други отказват да назначат, и им помага, когато са на дъното. Имам дълъг списък от други работници, готови да свидетелстват за добрите му намерения.
— Значи очевидците могат да бъдат разобличени.
— Очевидци — промърмори той, сякаш произнесе диагноза. — Сигурен съм, че сте запознат с психологическите изследвания върху надеждността на свидетелските показания. Не бих се изненадал ако след щателно проучване за миналото на тези очевидци излязат наяве сведения за алкохолизъм, злоупотреба с наркотици и криминални деяния.
— И лошо осветление.
— Както и това.
— Успехът изглежда в кърпа вързан — отбелязах аз.
— Прекалената самоувереност е нещо опасно, докторе, но освен ако бъда неприятно изненадан… — Сейфър присви зелените си очи. — Възможно ли е да изникне нещо, за което би трябвало да зная?
— Мисля, че не.
— Добре, това е обнадеждаващо. Е, ще продължа работата си и ще ви оставя да вършите своята.
През вратата се влизаше в дълъг централен коридор, копие на онзи на долния етаж. Голи бежови стени и широк салон, отвъд който бе предното стълбище, от лявата страна — няколко ниши и вградени гардероби, а от дясната — спалните. Във въздуха се носеше лек мирис на мръсно пране. Сейфър ме поведе покрай отворена двукрилна врата, зад която имаше просторна стая с бял килим, фотьойли със златисти тапицерии и тапети на шарките, които помнех от снимката на Джоан, направена от Ерик. Надникнах вътре и видях огромното легло, застлано с копринен юрган. В съзнанието ми веднага изплува призрачното лице, което сякаш бе отделено от безформеното тяло, завито до шията.