Влезе, но остави вратата отворена. Вмъкнах се след нея.
Стаята бе по-малка от тази на Ерик, с тапети в бледорозово и светлосиньо на панделки, листа и цветя. Бяло легло с месингови лайстни, розов юрган и плюшени играчки, струпани върху тапициран фотьойл. Имаше разхвърляни дрехи и книги, но не и съзнателно поддържан хаос като в личното пространство на момчето.
Стейси отиде до прозореца и докосна спуснатите щори.
— Толкова е унизително да ни видите така.
— Преживявате труден период — казах аз. „Домашни посещения“. Колко ли неща не знаех за хиляди други пациенти?
— Няма извинение — отвърна тя. — Просто сме…
Не довърши. Приведе се като старица и зачопли кожичка.
— Тук съм, за да помогна, Стейси.
Никакъв отговор. След малко попита:
— Ще си остане между нас, нали? За каквото и да говорим? Нищо не променя това?
— Нищо — потвърдих. „Освен ако замисляш убийство“ — помислих си.
Изчаках да заговори, но не се реши.
— Какво те тревожи, Стейси?
— Той.
— Ерик?
Кимна.
— Плаши ме.
— С какво те плаши?
— С нещата… които говори… Не, забравете това, забравете, че съм го казала. Моля ви. Просто забравете. Всичко е наред.
Пъхна пръст в пролуката между щорите, повдигна ги и се загледа навън в нощта.
— Какви неща говори Ерик? — попитах.
Стейси рязко се обърна.
— Никакви! Казах ви, забравете!
Замълчах.
— Какво? — попита тя.
— Щом си изплашена, нека ти помогна.
— Не можете, няма нищо, което… Той… Хелън… Седяхме там, след като се върнахме от полицията, и изведнъж заговори за Хелън.
— Кучето ви.
— Какво значение има? Моля ви! Моля ви, не ме карайте да продължавам!
— Не те принуждавам да ми казваш каквото и да било, Стейси. Но ако Ерик е в опасност…
— Не, нямам предвид това, но… Спомняте ли си какво ви разказах за Хелън?
— Била е болна. Ерик я е завел в планината и повече не си я видяла. Какво каза за нея?
— Нищо — отвърна тя. — Нищо, всъщност… какво толкова? Трябваше да се направи, тя беше едно болно куче, за бога, много хора постъпват така от състрадание.
— Избавил я е от мъките й. Ерик ти е казал това?
— Да. Досега не беше го изричал. Знаех го, но нито веднъж не бе споменал, до тази вечер, когато се прибрахме. Татко и господин Сейфър бяха долу, а ние тук и той неочаквано повдигна тази тема. Смееше се.
Стейси седна на дивана и смачка плюшените животни. Протегна ръка назад и взе едно от тях, овехтяло слонче.
— И между шегите за Хелън — казах аз — е подхвърлил нещо за спасяване на хора от страданията им.
— Не… забравете — почти прошепна тя.
— Разтревожена си — продължих. — Щом Ерик е могъл да го стори с Хелън, може би е способен да направи същото и с човешко същество. Може би то има нещо общо със смъртта на майка ви.
— Не! — извика Стейси. — Да! Точно това ми каза… в общи линии! Не направо, а с намеци. Разказа как го гледала Хелън — кротко, сякаш очите й казвали, че му е благодарна. Близнала го по лицето, преди да стовари върху главата й голям камък. Само веднъж било достатъчно. После я погребал. Много смело, нали? Аз не бих могла, а трябваше да бъде сторено, тя се мъчеше. — Залюля се на фотьойла и прегърна слончето. — После се усмихна така, че тръпки ме побиха. Каза, че понякога човек трябва да вземе нещата в свои ръце и никой не може да знае кое е правилно и кое не, ако не е изпадал в същото положение. Че може би няма редни и нередни неща, а само правила, които хората си налагат, защото се боят сами да вземат решения. Твърди, че когато е помогнал на Хелън, е извършил най-благородното дело в живота си. — Притисна слончето към себе си и смачканото му лице заприлича на грозна карикатура. — Толкова се страхувам. Какво ще стане, ако е повторил онова, което е направил с Хелън?
— Няма причина да вярваш в това — уверих я аз, но излъгах. Вече имах обяснение защо Мейт не е поискал да му се признае заслугата за Джоан. С тон на опитен терапевт добавих: — Разстроен е, също като теб. Нещата ще се уредят. Ерик ще се успокои.
Думите и мислите ми си противоречаха, докато я успокоявах. В съзнанието ми непрекъснато се въртеше: „майка и син, вина и изкупление“. Джоан и Ерик бяха съставили план… Ерик бе направил снимките, за да запечата всеки спомен, преди тя да си отиде.
Непоносимо бе да си го представя, но не можех да престана. Надявах се да не проличи, че съм потресен. Явно съм бил убедителен, защото Стейси спря да плаче.