— Нали всичко ще се оправи? — попита тя с глас на малко момиченце.
— Само бъди търпелива.
Усмихна се, но само за миг, след който лицето й доби смразяващ израз.
— Не, никога няма да се оправи.
— Зная, че сега изглежда така…
— Хей — каза тя, — Ерик е прав. Няма нищо сложно. Раждаш се, но животът е шибан и умираш.
Откъсна кожичката, облиза кръвта, която потече от раната и зачопли нова.
— Стейси…
— Думи — каза тя. — Хубаво звучат.
— Верни са, Стейси.
— Иска ми се… Нали ще дойдат по-добри времена?
По-скоро нужда, отколкото предизвикателност.
— Да — отвърнах.
„Бог да ми е на помощ.“
По-различна усмивка.
— За нищо на света няма да отида в „Станфорд“. Трябва да намеря свое място… Благодаря ви, доктор Делауер, беше…
Думите й бяха заглушени от шум на долния етаж. Дойде откъм предната част на къщата и бе достатъчно силен, за да достигне до нас горе през вратата на спалнята й. Викове и удари, трескави стъпки и още викове… яростен рев.
Приятна музика от трошене на стъкла.
28.
Изтичах навън и побягнах по стълбите по посока на шума.
Всекидневната. Силуети в черно.
Два силуета, настръхнали един срещу друг.
Ричард изкрещя:
— Какво направи, по дяволите?
Нахвърли се върху сина си.
Ерик размаха бейзболна бухалка.
Зад момчето бяха останките на витрините. Съсипани, с изкривени орнаменти и натрошени стъклени врати. От килима стърчаха остри стъкла и проблясваше прах като ситни диаманти. Във витрините и по пода се търкаляха парчета порцелан. Коне, камили и малки човечета, превърнати в купчини смет.
Ричард се приближи. Отвори уста. Беше задъхан.
Ерик също дишаше тежко. Сграбчи бухалката с две ръце.
— Не си го и помисляй!
— Остави я! — изкомандва баща му.
Момчето не помръдна.
— Остави това шибано нещо!
Синът се засмя и отново замахна към порцелановите фигурки. Ричард се хвърли към него и успя да хване бухалката, докато Ерик сумтеше и се бореше за надмощие.
Двамата се търкулнаха на пода, вкопчени един в друг, и по черните им дрехи заблестяха стъкълца и прашинки. Намесих се, решен на всяка цена да им отнема бухалката. Почувствах допира на твърдото дърво, а под коленете ми изхрущяха стъкла. Дръпнах бухалката и за миг се озова в ръцете ми, но срещнах съпротива. Нечий юмрук се стовари върху челюстта ми, но не разхлабих хватката си.
Ерик и Ричард ръмжаха и съскаха, готови да смажат всеки, който се изпречи на пътя им.
Още две ръце се включиха в битката.
— Престанете!
Измъкнах се. Джо Сейфър застана до тях, притиснал длани към лицето си, с гневно святкащи очи. Синът и бащата упорито се бореха за бухалката.
— Спрете, идиоти такива, или ще си тръгна завинаги и ще ви оставя да се справяте сами!
Ричард пръв се укроти. Ерик продължи да издава яростни звуци, но ръцете му се отпуснаха. Двамата със Сейфър едновременно се втурнахме напред и издърпахме бухалката от ръцете му.
Ричард седна на пода и загреба шепа от останките на колекцията си. Изглеждаше зашеметен. По лицето му имаше драскотини, а едното му око бе подуто. На няколко крачки от него Ерик стоеше на колене и се взираше навън с празен поглед. Освен разцепената му устна, не се виждаха други рани. Усетих пулсираща болка в челюстта и я потърках. Гореше и бе започнал да се образува оток, но можех да я движа, не бе счупена.
— За бога! — каза Сейфър. — Вижте какво сторихте на доктора. Какво ви става, хора? Да не сте варвари?
— Ние сме елитът — усмихна се Ерик. — Трогателно, а?
Сейфър размаха пръст срещу него.
— Кротувай, приятел. Дръж този свой език зад зъбите… не смей да ме прекъсваш…
— Защо да…
— Ааа, не си играй с търпението ми, младежо. Още един проблем и ще повикам полицията. Ще те тикнат в затвора и няма кой да те измъкне, повярвай ми.
— На кого му…
— На теб ще ти пука, защото ще бъдеш анално изнасилван, и по-лоши неща те чакат. Сега се погрижи за устната си.
Ръцете на Ерик затрепериха. Погледна към безпорядъка, който бе предизвикал. Усмихна се, а след това зарида.