— Разбира се.
— Добре — каза Сейфър. — Е, погрижих се. Отново се извинявам. Що се отнася до Стейси, предполагам, че сте съгласен, че не бива да остава тук. Поне тази вечер.
— Има ли къде да я настаните?
— В дома ми. Живея в Хенкок Парк, има предостатъчно място и съпругата ми не би имала нищо против. Обича да забавлява хора.
— Клиентите ви ли?
— Клиенти, гости, много е общителна. Утре вечер е нашият Сабат, Стейси може да опознае различна култура. Да се обадя ли на госпожа Сейфър?
— Ако Стейси се съгласи.
— Мисля, че мога да я убедя — каза той. — Момичето ми се струва много разумно. Най-вероятно единственият нормален човек в този… музей по психопатология.
Качи се на горния етаж, а аз останах в кухнята да разтривам челюстта си и да размишлявам върху гнева на Ерик.
„Прошка, само това е нужно.“
Ричард не бе простил и сега плащаше за грешката си. Двамата с Ерик бяха като бурета с барут… което не ме засягаше, стига да не бе свързано със Стейси. Трябваше да мисля главно за нея.
Сейфър бе прав — тя не биваше да остава тук. Може би решението да прекара ден-два в дома му бе добро, но после…
Адвокатът се върна.
— Съгласна е, започна да стяга багажа си. Ще отида да кажа на Ричард.
Придружих го до всекидневната. Бъркотията отчасти бе разчистена, прахът и парчетата бяха сметени на купчина, а метлите стояха подпрени на счупените витрини.
Ричард и Ерик седяха на пода с гръб към дивана. Бащата бе обгърнал раменете на сина си, а той бе отпуснал глава на гърдите му, със затворени очи и обляно в сълзи лице.
Примирие в Палисейдс.
Ричард изглеждаше различно. Нито бе блед, нито изчервен. Унил. Смазан. Сякаш някой го бе довлякъл до ръба на пропастта и го бе блъснал надолу.
Изглежда, не усети присъствието ни веднага, но когато стигнахме на две крачки от витрината, бавно извърна глава и притисна Ерик по-силно. Тялото на сина му бе отпуснато, а очите му останаха затворени.
— Уморен е — каза Ричард. — Трябва да го заведа да си легне. Както когато беше малък. Завивах го и му разказвах приказки.
Сейфър наведе глава. Навярно си спомни за своя син.
— Добре — каза той. — Погрижи се за него. Стейси ще дойде с мен у дома.
Ричард повдигна вежди.
— У вас? Защо?
— Така е най-добре за нея, Ричард. Обещавам, че утре ще отиде навреме на училище. Ще прекара уикенда с нас. Или при приятелка, ако предпочита.
„Не и у семейство Манитоу“, помислих си.
— Иска ли да дойде с теб? — попита Ричард.
— Идеята беше моя — отвърна Сейфър. — Тя се съгласи.
Ричард облиза устни и се обърна към мен. Кимнах.
— Добре — каза той. — Предполагам, че сте прави. Кажете й да дойде тук, за да я целуна, преди да тръгнете.
29.
Качих се по стълбите, придържайки леда към челюстта си.
Стейси седеше на леглото си. Гласът й прозвуча плахо и измъчено:
— Уморена съм, моля ви, не ме карайте да говоря.
Постоях малко при нея. Когато се върнах в кухнята, Джо Сейфър разговаряше по телефона, подпрян с лакът на плота до лъскавата немска кафемашина. Намерих кана с еспресо в един от хладилниците, налях достатъчно за шест чаши и докато слушах шуртенето, отново се замислих какво означава за Ерик вина и изкупление. Сейфър излезе от стаята и продължи разговора си. Пийнах кафе сам. Скоро на вратата се позвъни и адвокатът дойде в кухнята, придружен от висок, широкоплещест млад мъж с чупливи руси коси и куфарче.
— Това е Байрън. Ще остане тук тази нощ.
Байрън примигна и огледа кухненските уреди. Бе облечен със синя риза, широки панталони и евтини мокасини. Имаше малки очи, а мускулите на лицето му сякаш бяха парализирани. Когато стиснах ръката му, имах чувството, че докосвам скулптура от слонова кост. Сейфър се качи горе. С Байрън не разменихме нито дума.
Откъм всекидневната не се чуваше нищо. Цялата къща бе изнервящо тиха. Най-сетне по стълбите прозвучаха стъпки и след няколко секунди влезе Стейси, следвана от адвоката. Той носеше малък сак на цветя. Момичето изглеждаше дребничко и прегърбено, сякаш изведнъж се бе състарило.
Излязох заедно с тях навън и видях как Сейфър й помогна да се настани в кадилака му. Байрън остана на прага, с ръце на кръста.
— Кой е той всъщност? — попитах.