— Мой помощник. Ричард и Ерик изглеждат спокойни, но за всеки случай.
— Първороден син ли си, Джо?
— Най-голямото от седем деца, защо?
— Свикнал си да се грижиш за всичко.
Усмивката му бе едва забележима.
— Надявам се, че не дължа нищо за тази психоанализа?
Когато потеглиха, проследих кадилака с поглед, докато задните светлини се загубиха. Полицейската кола на улицата не бе помръднала. Въздухът бе влажен и изпълнен с мирис на гниещи водорасли. Усещах пулсираща болка в челюстта, а дрехите ми бяха залепнали от пот. Продължих към севилята. Вместо да обърна и да поема на юг, тръгнах на север, и открих другата къща.
Намираше се през шест врати. Бе голяма тухлена сграда в тюдорски стил с желязна порта и виещи се лози отпред. През оградата се виждаше белият лексус на Джуди. Още един номер по поръчка: ПНС.
Път на съдията. За първи път я бях видял, докато веднъж вървях с Джуди от съдебната зала към паркинга при поредната ни съвместна работа.
Бе изпратила при мен толкова пациенти. Дали Стейси щеше да бъде последната?
Спрях пред къщата й, търсейки… бог знае какво.
Два от двукрилните прозорци със спуснати пердета светеха. На горния етаж се забелязваше движение. Зад централния прозорец. Само смътни силуети, които ту помръдваха, ту застиваха. Можех да кажа единствено, че са на хора.
Обърнах колата точно срещу портата на Манитоу и изчаках няколко мига, сякаш се надявах някой да ме забележи и да се покаже. Никой не излезе и се запътих обратно към „Сънсет“, покрай полицейската кола. Долових движение и в нея, но остана на мястото си.
Поех на изток и се опитах да не мисля за нищо. На път за дома спрях пред денонощна аптека в Брентууд и купих от най-силното болкоуспокояващо, което намерих.
В петък сутринта се събудих преди Робин, точно когато първите слънчеви лъчи проникваха през пердетата. Челюстта ми бе изтръпнала, но отокът не бе голям. Придърпах завивките над главата си и се престорих на заспал, докато Робин стана, взе душ и излезе. Не исках да давам обяснения, но все някога щеше да се наложи.
Обадих се в офиса на Сейфър от телефона в спалнята.
— Добро утро, докторе, как е раната от битката?
— Ще мине. Как е Стейси?
— Спа непробудно — отвърна той. — Наложи се да я събудя, за да отиде на училище навреме. Приятно момиче. Дори предложи да приготви закуска за мен и жена ми. Да се надяваме, че ще оцелее в онова семейство. Психически.
Спомних си за кратката реч на Стейси на тема откриване на собствен път и се запитах дали решимостта й ще устои.
— Най-доброто за нея е да прекара известно време далеч от семейството си — казах аз. — Да утвърди собствената си личност. Ричард настоява да учи в „Станфорд“, защото той и Джоан са следвали там. Може да отиде в който и да е колеж, но не бива да постъпва точно в този.
— Ерик също е в „Станфорд“ — каза той.
— Именно.
— Смяташ, че момчето не се е откъснало достатъчно от семейната среда?
— Не зная — отвърнах. — Не го познавам достатъчно, за да изразя мнение. — Не желаех да повярвам, че е седнал на леглото в евтиния мотел и е забил иглите във вените на майка си. — Ако можеш да окажеш някакво въздействие върху Ричард, опитай се да го убедиш да позволи на Стейси сама да избере къде да следва.
— Разумно — каза той, но някак разсеяно. — Разбирам, че момчето не е главният ви пациент, но не престава да ме тревожи. Толкова силен гняв. Хрумна ли ви някакво обяснение за избухването му снощи?
— Не. Как се е държал вечерта?
— Байрън каза, че бащата и синът разчистили, а после си легнали. Ерик все още спял.
— А Ричард?
— Станал е. Пълен е с идеи.
— Не се и съмнявам. Слушай, Джо, трябва да прегледам резултатите от медицинските изследвания на Джоан Дос.
— Защо?
— За да си обясня смъртта й. За да помогна на Стейси, ми е нужна колкото е възможно повече информация. Изследванията са били проведени в „Сейнт Майкълс“. Ричард каза, че имаш адвокатско пълномощно, така че, моля те, подпиши молба и я изпрати до архива на болницата.
— Добре. Нали ще ми се обадиш, ако научиш нещо, което би трябвало да зная?
— Например? — попитах.
— Каквото и да е, което ме засяга. — Повиши тон. — Съгласен ли си?
Помислих си колко неща не бях споделил с него.
— Разбира се, Джо — уверих го. — Няма проблем.