Взех още едно болкоуспокояващо, подържах лед до челюстта си, потичах малко, разтребих и отскочих до ателието на Робин. Когато надникнах вътре, чух оглушителен шум. Любимата ми стоеше в пластмасовата кабина за пръскане, облечена в работен комбинезон и със защитни очила, и размахваше пистолет за лакиране. Знаех, че не бива да я прекъсвам, а и се съмнявах, че ме е забелязала, така че махнах с ръка и тръгнах към медицинския център „Сейнт Майкълс“.
От „Сънсет“ към „Барингтън“, от „Барингтън“ към „Уилшър“. Карах с твърде голяма скорост до Санта Моника. Нямаше причина да бързам. Целта, с която се запътих към болницата, бе да търся Майкъл Ферис Бърк, или под каквото име се подвизаваше сега. Новите ми подозрения за Ерик правеха перспективата да открия някаква връзка на Майкъл Бърк с кончината на Джоан нищожна.
Не някой зъл непознат. Човек от семейството.
Какво друго ми оставаше да направя?
Може би все пак щях да попадна на нещо.
Тази мисъл ме накара да се засмея на глас. Отрицанието на психолога. Бях готов да си представя когото и да е в онази мотелска стая, но не и Ерик.
Гневът на момчето изплува ясно в паметта ми и фактите ме връхлетяха право в лицето.
Хелън, кучето. Вина и изкупление.
„Толкова силен гняв.“
„Най-благородното дело в живота му.“
Смъртта на Мейт бе събудила чувството за вина у Ерик. Опитът на Ричард за отмъщение го бе подхранил.
Ерик знаеше, че на прицел е невинен човек, защото не Мейт бе причинил смъртта на майка му.
Беше се запитал какво би му сторил баща му, ако бе узнал истината. После бе пренасочил гнева към си към него, защото Ричард не бе способен на прошка и носеше отговорност за всичко.
Прехвърляне на вината. Какъвто бащата…
Опитах се да отгатна как е бил съставен планът за смъртта на Джоан. Седмици, може би дори месеци наред със сина й се бяха подготвяли. Пълно съгласие още от самото начало или Ерик се бе опитал да я разубеди? Накрая се бе предал и бе решил да се задоволи с полароидните снимки за спомен?
Как бе успяла да го придума? Може би му е казала, че това е благородна постъпка?
Или не се е наложило да го убеждава, защото в него е напирал гняв и към нея. Нима е от онези ужасяващи деца, в чието съзнание липсва тънката преграда, възпираща злото?
Заговорът, а после съдбовната нощ… тайната екскурзия на майката и сина в една от многото нощи, в които Ричард е бил извън града. Ерик зад волана, Джоан до него.
Дългото пътуване в мрака до края на пустинята. Ланкастър, по упорито настояване на „мамчето“.
Зловещо. Как бе възможно една майка да причини това на сина си? Какво по-тежко прегрешение беше извършила? Едва ли щях да открия отговорите в медицинския картон. Но бях длъжен да направя всичко възможно.
Човек трябваше да постъпва както е редно. Надявах се и за мен да настъпи съдбовен ден.
Полет на духа.
Спасение.
Бялото здание с огледални стъкла на „Сейнт Майкълс“ заемаше няколко хиляди квадрата на „Уилшър“ в Санта Моника, на около километър източно от плажа. Преди години бях изнасял лекции тук пред специализанти по семейна терапия на тема „Разводът, малтретираните деца и нощното напикаване“, но нямах представа как да стигна до архива и администрацията.
Упъти ме младеж с рядка руса брада и значка, от която разбрах, че е дипломиран лекар. Северното крило на комплекса и пристройките.
Първо открих администрацията. Отдел „Личен състав“, който напоследък всички компании наричат „Човешки ресурси“ — изменение на лексиката. Нима болката, когато уволняват някого, е по-малко мъчителна, откакто името е променено?
Офисът бе малък, подреден и стерилен. Единствената обитателка бе чернокожа жена с властна осанка, облечена с оранжев костюм, която седеше пред компютъра и въвеждаше колони от данни. Бях сложил значката си от педиатричната клиника „Уестърн“ и носех университетския си пропуск, за да се подсигуря. Но когато й казах, че организирам среща на випуска и са ми нужни някои служебни адреси, тя се усмихна и ми подаде книга с размерите на телефонен указател, на чиято корица прочетох „Регистър на персонала“. Отзивчивостта й ми се стори изненадваща. Твърде дълго бях общувал с полицаи, психопати и други недоверчиви същества.
Жената се върна на бюрото си, а аз прелистих книгата. На първите страници бяха сведенията за квалифицирания персонал. Страница след страница доктори. Имена, служебни адреси и снимки. Никакви лични данни. Никой от тях не приличаше на някое от многото лица на мъжа, който според Леймърт Фъско бе истинският Доктор Смърт. Същото бе положението и със социалните работници, физиотерапевтите, помощник терапевтите и белодробните специалисти.