Когато върнах книгата, жената в оранжево каза:
— Приятно празнуване!
В медицинския архив бе малко по-сложно. Администраторката се оказа от скептично настроените сприхави чиновнички и заяви, че не е получила молбата на Джо Сейфър по факс. Все пак документът най-сетне пристигна и тя донесе дебелата папка с резултатите на Джоан Дос.
— Трябва да ги прочетете тук. Нямате право на ксерокопие.
— Няма проблем.
— Така казват всички.
— Кои всички?
— Лекарите, които работят за адвокати.
Отнесох папката в другия край на стаята. Разноцветни страници с лабораторни доклади, цифри, попълнени в множество графи. Пъстро разнообразие от лекарски почерци. Името на Боб Манитоу фигурираше само в един от формулярите. Петнадесет други лекари се бяха опитали да установят причината за страданието на Джоан.
Изследвания на кръв, урина, рентгенови снимки, скенерни прегледи за тумори и лумбалната пункция, за която ми бе казал Ричард, направена, след като всичко друго се бе оказало безполезно.
Многократно се повтаряше думата „отрицателен“.
„Чист гръбначен мозък, нормални нива на креатинин, калций, фосфор, желязо, Т-протеин, албумин и глобулин…“
„Бяла жена с патологично наднормено тегло…“
„Оплаквания от болка в ставите, отпадналост, умора…“
„Поява на симптомите преди 23 мес., покачване на теглото с приблизително 40 кг.“
„Нормални функции на щитовидната жлеза…“
„Нормална ендокринна система, освен нивото на глюкозата — 123, стойност, близка до горната граница, възможно преддиабетно състояние, вероятно вследствие на затлъстяване…“
„Кръвно налягане: 149/96. Висока горна граница, вероятно вследствие на затлъстяване…“
Повторни изследвания на кръв и урина, прегледи на рентген и скенер…
Никой от лекарите не носеше името на нито едно от превъплъщенията на Грант Ръштън.
Последната бележка гласеше: „Отказ на пациентката за психиатрична консултация“.
Разбира се, че е отказала.
Твърде късно е било за признаване на греха.
На излизане спрях до телефонен автомат и позвъних на службата за съобщения.
Навярно бях последният жител на Ел Ей без мобилен телефон. Бяха минали няколко години, докато реша да си купя видео, и доста по-дълго време, преди да се включа към кабелна телевизия. Отказвах да се снабдя с компютър, не го сторих дори когато университетската библиотека премина от старите картони към електронни каталози. Но бях принуден, защото електрическата ми пишеща машина се повреди, а не се намираха резервни части.
Баща ми бе прекарал целия си живот в работа на машини. Затова аз странях от машините. Живеех с жена, която ги обожаваше. Нямаше смисъл да умувам какво означава това от психологическа гледна точка.
Телефонистката каза:
— Този път само едно. Детектив Конър. Не е онзи, който обикновено ви търси, нали?
— Не е — отвърнах. — Какво искаше?
— Не остави съобщение. Само помоли да й се обадите.
Петра бе оставила номера си в холивудското управление.
Вдигна друг детектив, който обясни, че е излязла, и предложи да ми даде номера на мобилния й телефон.
Свързах се. Петра каза:
— Майло ме помоли да ти съобщя, че открихме Дони Салсидо. Предполага, че би искал да го видиш.
Майло ми бе изпратил съобщение чрез нея, вместо да ми се обади лично. Знаеше, че двамата безспорно сме на противоположни позиции в разследването за Дос.
Дали Сейфър го бе предупредил, или самият той бе решил, че е най-добре да поддържаме дискретност? Както и да стояха нещата, струваше ми се странно.
— Каза ли защо смята, че не е зле да го видя?
— Не — отвърна Петра. — Предположих, че ще се досетиш. Разговорът ни бе кратък. Майло беше доста раздразнителен. Все още има проблеми с получаването на разрешително за претърсване на онази богаташка къща.
— Къде намерихте Салсидо?
— На улицата. Буквално. Беше пребит. Изглежда си е имал вземане-даване с яки бандити. Видял го жител на квартала, който излязъл да прибере вестника си. Салсидо лежал до бордюра. Джобовете му бяха празни, но това не означава, че са го обрали, може би не е носел портфейл. Една от колите ни се отзова на повикването, полицаите го разпознали по снимката, която закачих в управлението. Настанен е в „Холивуд Мърси“.