— В съзнание ли е? — попитах.
— Да, но не желае да говори. Дадох името ти на медицинските сестри.
Продиктува ми номер на стая.
— Благодаря — казах аз.
— Ако имаш проблеми, обади ми се. Ако узнаеш нещо интересно от Салсидо — също.
— Защото Майло е зает?
— Така изглежда. Всички сме заети, нали?
— По-добре е, отколкото да се мотаем — отбелязах.
— Ти го каза. Впрочем, утре ще ходя при Били. Ще го заведа в новия научен център на „Експозишън Парк“. Искаш ли да му предам нещо?
— Много поздрави и да продължава все така. Да си намира занимания. Всъщност не е нужно да му го казвам.
Петра се засмя.
— Да, той е дете чудо.
30.
За четиридесет минути изминах пътя по десета източна магистрала и уличките в невзрачната част на Източен Холивуд, където е границата между Бевърли и Темпъл.
Втората болница за деня.
„Холивуд Мърси“ бе пететажна сграда, напукана от земетресенията, с бледа мазилка, прикриваща старите тухли, и с изглед към централната част. Имаше неудобен паркинг, счупени керемиди на покрива и полуизронени орнаменти по стените, останали от дните, когато трудът е бил евтина стока. От двете страни на входа бяха спрени линейки. Фоайето бе пълно с опашки от хора с тъжни лица, които чакаха одобрение от чиновниците в стъклените кабини. Скенери, пункции, същата терминология, която бях чул в „Сейнт Майкълс“, но това заведение сякаш бе от стар черно-бял филм и вътре миришеше като в спалня на старец.
Спалнята на Мейт.
Синът му се възстановяваше на четвъртия етаж в отделение, наречено „Специални случаи“. Пред двукрилната врата стоеше невъоръжен бодигард и когато показах значката с името си, бях пуснат без възражения. Влязох в коридор с пет врати, в чието дъно бе помещението за сестрите. Пред купчина картони седеше чернокож с обръсната глава, който пишеше нещо, а до него около шестдесетгодишна жена с ръбеста челюст и стърчащи като слама коси барабанеше с пръсти в ритъма на спокойното реге, което звучеше от невидимо радио.
Представих се.
— Там, вътре — посочи жената.
— Какво е състоянието му?
— Ще оживее.
Извади картон, доста по-тънък от озадачаващата енциклопедия на Джоан. От вътрешната страна на предната корица бе прикрепен полицейски доклад.
Дони Салсидо бе намерен пребит и в полусъзнание в 6:12 сутринта в занемарена част на жилищната зона Пойнсетия Плейс, северно от „Сънсет“.
На три пресечки от апартамента на баща му на „Виста“.
Бе докаран с линейка и приет в спешното отделение за преглед и първа помощ. Натъртвания, охлузвания, вероятно мозъчно сътресение, което не бе потвърдено. Никакви счупвания. Крайна тревожност и неадекватно държане, дължащо се на алкохолизъм, наркомания, психично заболяване или съчетание от трите. Пациентът отказал да удостовери самоличността си, но полицаите от местопрестъплението предоставили информацията. Фактът, че Салсидо е бивш затворник с криминално досие, бе старателно отбелязан.
Заповед за задържане след нападение на длъжностно лице.
— Кого е нападнал? — попитах.
— Колежка от предишната смяна — отвърна мъжът. — Прегрешението й било, че му предложила портокалов сок. Блъснал чашата от ръката й и посегнал да я удари. Успяла да го заключи и повикала охраната.
— Още един ден в рая — отбеляза жената. — Вероятно е кандидат за отрезвителното, което беше закрито миналия месец. Да го прегледате ли сте дошли, или за преместване?
— Само да го видя — отвърнах. — Обща консултация.
— Едва ли някой ще ви плати за това. Не открихме здравна осигуровка на негово име, а и не говори.
— Няма значение.
— Щом вие нямате нищо против, и аз нямам. Стая 405.
Излезе от кабината и отключи вратата. Стаята бе като килия — със зелени стени, един-единствен прозорец с решетка, през който почти не влизаше въздух, и легло. Медицинската апаратура бе изключена. Мониторът за жизнени признаци до главата на пациента не работеше, както и малкият телевизор до отсрещната стена. Отвън се чуваше индустриален шум.