Выбрать главу

Дони Салсидо-Мейт лежеше по гръб, с разголени гърди, вързан за леглото с кожени каишки и загледан в тавана. От кръста надолу бе завит с изпоцапан горен чаршаф. Тялото му не бе покрито с косми, ребрата му се брояха, а където нямаше синини или татуировки, кожата му бе твърде бледа.

Раменете и гърдите му бяха нашарени със сини спирали. Творенията продължаваха и по двете ръце. Изкусно изработени ръкави, на места скрити под превръзки. По краищата на бинтовете се виждаше засъхнала кръв. Около главата му бе увита ивица марля, а под устата му бе залепен малък квадрат. Около очите му имаше безброй синкави петна, а долната му устна изглеждаше напълно размазана. Сред спиралите надничаха други образи: зловещо лице на кобра с ужасяващи зъби, гола жена с тъжно изражение, широко отворено око, от което се стичаше сълза. Надпис с готически шрифт: „Дони, Мамасита, голямо момче“.

Татуировките бяха майсторски изработени, но така смесени, че ми се щеше да преподредя кожата му.

— Ходеща картинна галерия — обади се медицинската сестра със сламени коси. — Като в онази книга на журналиста от „Маршън Кроникълс“. Имате посетител, господин Салсидо. Не се ли радвате?

Излезе и вратата се затвори със скърцане.

Дони Салсидо Мейт не помръдна. Косата му бе дълга и сплъстена, с цвят на изгоряло машинно масло. Неподрязана брада, два нюанса по-тъмна, скриваше лицето му от скулите до челюстта.

Никак не приличаше на затворника от снимката, която бях видял. Това ми напомни за брадата, която бе пуснал Майкъл Бърк, когато бе приел самоличността на Хюи Мичъл в Ан Арбър. Всъщност забелязах прилика между обраслото лице на Дони и това на Мичъл, но все пак не бе същият човек. Мургавите момчета с испански черти бяха темпераментни и дейни, но сто процента от тях бяха жертви, а не хищници.

Приближих се към леглото. Дони Салсидо простена и се обърна на другата страна. На врата му бе татуирано стъбло на роза, чийто цвят бе скрит под гъстата брада. Краищата на мустаците му бяха залепнали от жълтеникави струпеи. Устните му бяха разцепени, носът му бе счупен, но не наскоро и вероятно неведнъж. Между веждите му имаше дълбока вдлъбнатина, сякаш издълбана с тъпо длето, а под нея зееха множество черни пори. По кожата му се забелязваха оранжеви петна от „Бетадин“, но който и да го бе дезинфекцирал, не бе успял да отстрани миризмата на нечистотия.

— Господин Салсидо, аз съм доктор Делауер.

Изведнъж затвори очи.

— Как сте?

— Измъкнете ме оттук!

Говореше ясно, без заваляне. Изчаках и проследих изображенията по кожата му. Фини светлосенки, добри композиции. Потърсих фигура, която да напомня за баща му, но нямаше нищо очевидно. Татуировките изглеждаха наслагвани една върху друга. Това издаваше съчетание на талант и хаотичност.

Няколко белега в свивката на ръката му привлякоха вниманието ми. Личеше, че са от игли.

Салсидо отвори очи.

— Махнете тези неща от мен — каза той и раздвижи ръце под каишките.

— Сестрите са се изплашили, когато сте се опитали да ударите една от тях.

— Лъжат!

— Не сте посягали на медицинска сестра?

Поклати глава.

— Тя се нахвърли върху мен. Опита се да налее сок в кривото ми гърло. Не в хранопровода, а в дихателната ми тръба, загрявате ли? Назофаринкс, епиглотис… нали знаете какво става в такъв случай?

— Задушаваш се.

— Вдишваш и в дробовете ти нахлува течност. Ако не се удавиш, там се развъждат бактерии. Онази жена искаше да ме удави или поне да предизвика инфекция.

Между устните му се плъзна сивкав обложен език. Преглътна.

— Жаден ли сте? — попитах.

— Задушавам се. Махнете тези неща от мен.

— Как пострадахте?

— Вие ми кажете.

— Откъде да зная?

— Вие сте докторът.

— От полицията казаха, че някой ви е пребил.

— Не беше просто някой, а цяла банда. Връхлетяха ме.

— Там, на Пойнсетия?

— Не, в Сан Франциско. Извървях пеша пътя дотук, защото държах да бъда лекуван на това прекрасно място. — Извърна глава към мен. — Най-добре ме измъкнете и ми дайте от моя тегретол. Когато остана без лекарството си, ставам интересен.

— От епилепсия ли страдате?

— Не, за бога! Когнитивна дисфункция, афективни изблици, неспособност за овладяване на емоциите. Склонен съм към душевни разстройства, а когато съм разстроен, не се знае на какво съм способен.