— Твърди, че взема по триста милиграма на ден.
— Той твърди? Лунатиците управляват лудницата.
— Виж какво става в Белия дом.
По-силен смях.
— Какво иска полицията от него?
— Информация.
— Относно какво?
— Убийство.
— О, страхотно! Убиец. Изгарям от нетърпение да го видя отново.
— Не е заподозрян — уточних. — Потенциален свидетел.
— Свидетел? Какъв свидетел може да бъде той?
— Трудно е да се каже. Все още се опитвам да намеря общ език с него. Говорим си за семейството му.
— Семейството? Какво е това, старомодна психоанализа? Нещата, които четете в книгите?
Върнах се в стаята на Дони. Беше се обърнал с лице към вратата. Чакаше.
— Не обещават нищо — казах аз. — Но специализантката се опитва да се свърже с лекуващия ви лекар.
— Кога най-сетне ще ми донесат тегретеол?
— Ако получи потвърждение, скоро.
— Ще чакам цяла вечност. Какви глупости.
— Прав сте, господин Салсидо.
Оголи зъби. Доста от тях липсваха, а останалите бяха напукани и потъмнели.
Придърпах един стол до леглото и седнах.
— Защо бяхте тръгнали към жилището на баща си?
— Той никога не е идвал в моето, защо аз да ходя до неговото?
— Все пак сте вървели натам.
— Зная, слабоумнико! Зададох си риторичен въпрос… като Цицерон. Изследвам собствените си мотиви, стремя се към себепознание. Това е добър знак, нали? Имам напредък.
От устата му хвърчеше слюнка и трябваше да се отдръпна, за да не ме опръска.
— Не знам защо върша нещата, които върша. Ако знаех, щях ли да бъда тук?
Не казах нищо.
— Дано някой ден те сполети същото — продължи той. — Да се чувстваш безсилен. Мислиш, че кожата ми изглежда странно? Какво й е странното? Всички психолози, с които съм разговарял, казват, че кожата не е от значение, важното е какво се крие под нея.
— С колко психолози сте разговаряли?
— Твърде много. Все идиоти като теб. — Затвори очи. — Безброй празни приказки в малки задушни килии като тази… Трябва да надникнеш под кожата, да видиш какво има там. Но аз си падам по кожата. Обвивката е всичко. Тя задържа това, което напира отвътре. — Повдигна клепачи. — Хайде, приятел, свали тези гадости, пречат ми да докосвам кожата си. Когато не мога да усетя допира й, сякаш съм извън нея.
— Всичко с времето си, Дони.
Промърмори и извърна глава на другата страна.
— Сам ли си се изрисувал така? — попитах.
— Идиот. Как бих се справил с гърба?
— А останалото?
— Как мислиш?
— Мисля, че ти си майсторът. Добра работа. Имаш талант. Виждал съм и други твои творби.
Мълчание.
— „Урок по анатомия“ — уточних. — Един от шедьоврите на Нулева толерантност.
Тялото му потръпна. Изчаках да заговори. Нищо.
— Мисля, че разбирам откъде ти е хрумнало това име, Дони. От нулевата ти толерантност към глупостта. Не можеш да понасяш глупаците.
„Какъвто бащата…“
Той прошепна нещо.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Търпението… не е добродетел.
— Защо, Дони?
— Ако чакаш, нищо няма да се случи. От прекалено дълго чакане човек затъпява. Изгнива. Времето умира.
— Умират хората, времето продължава.
— Явно не схващаш — промърмори той, малко по-силно. — Това, че хората умират, няма никакво значение… стават храна за червеите. Времето умира, всичко застива.
— Какво става с времето, когато рисуваш?
Сред брадата му забелязах лека усмивка.
— Вечност.
— А когато не рисуваш?
— Закъснявам.
— За какво?
— Отговори, явяване в точен час, загубвам представа за време. Имам болен мозък, може би лимбичната система, префронталните и слепоочните дялове, таламусът. Нищо не действа както трябва.
— Има ли място, където можеш да рисуваш сега?
Втренчи поглед в мен.
— Мамка ти! Измъкни ме оттук.
— Предложил си свои картини на баща си, но не ги е приел — казах аз. — Сега, когато него вече го няма, се опитваш да ги дадеш на света. Да покажеш какво умееш.