Прехапа устни.
— Ти ли го уби, Дони? — Наведох се над него, достатъчно ниско, за да отхапе носа ми. Не го направи. Остана неподвижен и се загледа в тавана. — Ти ли беше?
— Не — най-сетне отвърна той. — Закъснях, както обикновено.
След тези думи сякаш онемя. Десет минути по-късно влезе сестрата със сламените коси и внесе метален поднос с пластмасова чаша вода и две таблетки, едната продълговата и розова, а другата кръгла и бяла.
— Закуска в леглото — съобщи тя. — Двеста милиграма мезе и сто грама питие.
Дони дишаше тежко. Забравил за ремъците, опита да се надигне, но каишките се впиха в китките му и се стовари върху леглото, още по-задъхан.
— Никаква вода — каза той. — Няма да ме удавите.
Сестрата ме изгледа намръщено, сякаш аз бях виновен.
— Както желаете, сеньор Салсидо. Но ако не можете да ги глътнете на сухо, няма да се върна при докторката, за да искам разрешение за инжекция.
— На сухо съм съгласен. Не е опасно.
Тя ми подаде подноса.
— Вие му го дайте, не искам да отхапе пръстите ми.
Не откъсна поглед от мен, когато взех розовото хапче и го доближих до лицето на Дони. Устата му вече бе широко отворена. Кътниците и повечето от кучешките му зъби бяха опадали. Лъхна ме неприятният му дъх. Пуснах розовата капсула. Той я пое със сивия си език, побутна я към гърлото си, преглътна и каза:
— Вкусно.
По същия начин му дадох и бялата таблетка. Ухили се и се оригна. Сестрата взе обратно подноса и с израз на отвращение тръгна към вратата.
Отново седнах.
— Да продължаваме — казах аз.
— Върви си! — настоя Дони. — Писна ми от теб.
Постоях още малко и го попитах дали някога е успял да влезе в апартамента, какво мисли за библиотеката на баща си и дали е чел „Беоулф“. Не реагира при споменаването за книгата. Най-много се доближих до нормалния разговор, когато му казах, че съм се запознал с майка му.
— Така ли? Как е тя?
— Тревожи се за теб.
— Стига бе!
Подхвърлих по нещо за луксозни книги с откъснати страници и счупени стетоскопи.
— Какви глупости говориш, мамка му? — попита той.
— Не знаеш ли?
— Нямам представа, по дяволите, но продължавай! Говори колкото искаш, аз ще подремна.
След миг затвори очи, сгуши се в леглото, доколкото позволяваха ремъците, и заспа.
Не се преструваше, гръдният му кош наистина се издуваше и спадаше в бавен, спокоен ритъм и се чуваше равномерно хъркане.
Когато си тръгнах от „Холивуд Мърси“, се опитах да го категоризирам. Агресивен и дълбоко разстроен, но хитър и манипулативен.
Освен това беше и малко вироглав. Елдън Мейт непрекъснато бе отхвърлял сина си, но генетичната връзка не можеше да се отрече.
Нулева толерантност. Беше се превърнал в подвижна галерия и сега скиташе от бордей на бордей, като притъпяваше болката с наркотици, антиконвулсанти, гняв и изкуство.
Многократно бе рисувал портрети на баща си.
Беше му посветил най-доброто от себе си, а непрекъснато бе отхвърлян.
Това бе най-силният мотив за отцеубийство. Подобна мисъл със сигурност бе хрумвала на Дони.
„Ти ли го уби?“
„Закъснях. Както обикновено.“
Отричаше да е довел нещата докрай. Както и Ричард. Страхотно организирана касапница, а никой не желаеше да признае деянието.
Въпреки хитруването, бях склонен да вярвам на Дони. Психичното увреждане бе истинско. „Тегретол“ бе силно лекарство, предписвано в напреднала фаза на душевни разстройства, когато литият вече не помага. В това нямаше нищо забавно, човек не се пристрастяваше към него по своя прищявка. Щом Дони бе привикнал, значи е страдал.
Бе нарязал тялото на баща си в картината, но истинското убийство издаваше пресметливост и бруталност, които не изглеждаха характерни за него. Опитах се да си представя как планира случилото се на Мълхоланд. Следенето, примамката, написването на подигравателната бележка и скриването на счупения стетоскоп в кутията. Разчистването, толкова старателно, че да не остане нито прашинка, съдържаща ДНК.
Този човек бе клошар, намерен пребит между жилищните кооперации. Беше се изплашил и побягнал, когато го бе нахокала една старица.
Споменаването за книгата и стетоскопа не бе предизвикало никаква реакция. Наивният му опит да влезе в апартамента на баща си пред погледа на госпожа Кронфелд бе на светлинни години от това интелектуално ниво. Животът му бе поредица от несполучливи опити. Съмнявах се, че някога е успял да проникне отвъд входната врата на Елдън Мейт.