— Да — отвърнах. — И двете.
— Добре, не бях сигурна. Заради темите… изоставяне, бедност. Не мислиш ли, че са твърде близки до неговата съдба?
— Не, ще му харесат, Петра. Подобни книги биха допаднали на нравствената му същност.
— Вече е развил такава, нали? — каза тя. — Все още не мога да си обясня как.
— Ако знаеше, би могла да забогатееш от това.
— И да сменя попрището си.
— С какво например?
Тя се засмя.
— Нищо. Обичам професията си.
В събота сутринта се събудих с мисълта за Ерик като убиец. Не можах да се отърся от нея по време на закуската, която споделихме с Робин навън до шадравана. После се огледах наоколо, видях колко красив е светът и се запитах дали въображението ми не ме подвежда, защото съм станал черноглед. Все пак нямаше нито едно доказателство дори за разговор на момчето или майка му с Доктор Смърт.
Записките на Мейт биха хвърлили светлина по въпроса. Сигурен бях, че съществуват, защото той бе смятал работата си за исторически значима и би държал всяка подробност да бъде документирана за следващите поколения.
Майло бе предположил, че са у Хейзълтън, и може би бе прав. Но сега, когато основният му заподозрян бе Ричард, а причината за изчезването на адвоката се бе изяснила, едва ли щеше да преследва него.
Все още не бяха повдигнати криминални обвинения срещу Хейзълтън, но твърденията за домашно насилие и малтретиране на дете означаваха, че други детективи ще тръгнат по петите му и може би някой ще получи разрешително за обиск. Гражданското дело от Брекънхам бе заведено в Болдуин Парк, район под шерифска юрисдикция. Единствената ми връзка с местната полиция бе Рон Банкс, детектив от централния отдел „Убийства“ и приятел на Петра Конър. Бях се срещнал с него само веднъж и не ми се струваше редно да му искам услуга.
След като разчистихме масата от закуската, с Робин отидохме до магазина за хранителни стоки и се поразходихме с кучето. После тя легна да подремне, а аз влязох в кабинета си, включих компютъра и отново порових в интернет. Не изникна нищо ново за Мейт, освен няколко клюки на тема „право на смърт“ в чат, в който участниците упражняваха конституционното си право да бъдат параноици.
„Белият рицар“ бе споделил: „Може би имам развинтено въображение, но мисля, че след смъртта на доктор Мейт ще последват нови опити да бъде затворена устата на всеки, дръзнал да се съпротиви срещу онези, които държат властта“.
„Прав си — бе отвърнало «Смешното момиче». — Чух, че полицаи от различни градове са се събрали, за да създадат отряд срещу застъпниците на евтаназията. Планът е за избиване на хора така, че да изглежда дело на организация, защитаваща правото на смърт.“
Явно гледаха твърде много филми. Излязох от мрежата.
Записките на Мейт… Крайно време бе отново да навестя любезната Алис Зоуби. Вероятно никога не бяха попадали у Хейзълтън, а се съхраняваха в кокетната бяла къща на „Гленмънт“.
Едва ли щеше да бъде по-откровена.
Освен ако изтъкнех разликите между подпомогнатото самоубийство на Джоан и другите „пътници“ на Мейт. Можех да намекна, че той не е помогнал на Джоан, а Ричард го е убил напразно… че Мейт е станал изкупителна жертва, както твърдеше самата Зоуби.
Ако вече знаеше това, новината за ареста на Ричард би я разтърсила. Може би дори й минаваше през ум да даде показания. В такъв случай щях да се постарая да наклоня везните… да се възползвам от скръбта й.
Манипулативно, но тя бе от хората, според които недъгавите трябва да получат помощ да престанат да съществуват. В най-лошия случай щеше да тръшне вратата пред лицето ми. Нямаше да загубя нищо. По-добре да опитам, отколкото да бездействам.
Изминах пътя до Глендейл за тридесет и пет минути. Сутринта къщата на Алис Зоуби изглеждаше още по-красива, цветята сияеха в ярки цветове, а медният ветропоказател с форма на петле вибрираше от полъх, който не долавях. На чакълената алея бе паркирано същото бяло ауди. По предното стъкло имаше прах.
Този път наоколо бе малко по-оживено. Възрастен мъж метеше площадката пред къщата си, а млада двойка потегли нанякъде с кола.
Леко почуках с хлопката. Никакъв отговор. Вторият ми опит, малко по-настойчив, също бе посрещнат с мълчание. Заобиколих къщата, минах покрай аудито и стигнах до дървена порта, боядисана в зелено. В двора бръмчаха пчели и пърхаха пеперуди. Извиках Алис Зоуби по име, но никой не отвърна. Отстрани до къщата имаше цветя. В кухнята светеше лампа.