32.
— Имате ли представа кога ще се върне?
— Мисля, че отиде до центъра за някакви документи — отвърна чиновничката, която не познавах. — Мога да ви свържа с детектив Корн. Работи с детектив Стърджис. Името ви, господине?
— Не, благодаря — казах аз.
— Сигурен ли сте?
Стори ми се любезна и реших да й опиша грозните подробности и да затворя, без да изчакам отговора й.
Върнах се в Ел Ей с надеждата у дома да няма никой. Имах нужда от време да си поема дъх и да подредя мислите си.
Бях потресен и изпълнен с погнуса. От порите ми бликваше пот всеки път, когато в съзнанието ми изплуваше гледката на двете тела.
С Майло бяхме посетили Алис Зоуби само преди пет дни.
Нямаше червеи и разлагането бе в ранен стадий… Не бях съдебен патолог, но бях видял достатъчно трупове, за да преценя, че от убийството са изминали не повече от два дни. Пощата и разпечатката на телефонните разговори на Алис щяха да дадат по-ясна представа.
Подпрени на дърво, хванати за ръце, на пикник.
Нападателят бе достатъчно силен, за да надвие едър мъж и жена, участвала в хималайски експедиции.
Някой познат. Помощник. Със сигурност бе такъв.
Отвращението не отшумя, но у мен се прокрадна ново, странно чувство на наивно детинско задоволство.
Извършителят не бе нито Ерик, нито Ричард. Нямаха мотив, а местонахождението им през последните два дни бе добре известно. Същото се отнасяше и за Дони Салсидо.
Вързани за дърво. Геометрични фигури. Запазената марка на Майкъл Бърк. Време бе да прегледам още веднъж голямата черна папка на Леймърт Фъско.
Време бе да се обадя на Фъско, но Майло заслужаваше да узнае пръв.
Карах по 134-а твърде бързо, надявах се да заваря къщата празна и размишлявах за Хейзълтън, който бе избягал от съдебно дело, а го бе сполетяло нещо далеч по-жестоко.
Може би от самото начало се бе крил при нея. Спомних си за телефонното обаждане в дома й по време на посещението ни, след което бе побързала да ни отпрати. Може би бе позвънил приятелят й, за да попита дали теренът е чист.
Някой им бе устроил засада точно в тази къща. Някой, когото бяха познавали… уважаван човек, спечелил доверието им. Надарен млад лекар, който бе чиракувал при Мейт.
Със сигурност местната полиция вече е изпратила хора на местопрестъплението. Скоро отпечатъците ми щяха да бъдат снети от вратата и след няколко дни щеше да бъде открито съответствие от Медицинската комисия в Сакраменто.
Майло трябваше да узнае час по-скоро.
Ако не успеех да се свържа с него, дали да се обърна направо към Фъско? Агентът от ФБР бе казал, че ще лети за Сиатъл. Искал да провери нещо във връзка с неразкритите убийства… дали имаше предвид нещо конкретно?
Последната жертва в Сиатъл бе Мариса Бонпейн. В гората бе открита пластмасова спринцовка. Описана като доказателство и забравена.
Едва ли бе съвпадение.
Фъско бе оставил номера на мобилния си телефон, но бе записан в папката за Бърк, която бе у дома. Пришпорих севилята със сто и петдесет.
Отключих входната врата. Пикапа на Робин го нямаше. Молитвите ми бяха чути. Докато тичах към кабинета си, изпитах чувство за вина, че съм толкова доволен.
Отново потърсих Майло. Колкото по-скоро го откриех, толкова по-добре. Позвъних на мобилния телефон на Фъско, но никакъв отговор и от него. Започнах да се чувствам, сякаш бях останал сам на света. След още един безполезен опит да се свържа с Майло, набрах номера на щаба на ФБР в Уестууд и попитах за специален агент Фъско. Администраторката ми каза да изчакам и ме свърза с друга жена с плътен глас на вариететна певица, която записа името и номера ми.
— Мога ли да му кажа във връзка с какво го търсите?
— Той ще се сети.
— В момента го няма. Ще му предам, че сте се обадили.
Извадих голямата черна папка, отворих я и разгледах снимките на трупове, вързани за дървета, с геометрични фигури, изрязани в плътта. Паралелът бе неизбежен.
Всичките ми теории за семейните проблеми на Дос и Манитоу бяха опровергани и се бе оказало, че просто си имаме работа с психопат. Прелистих полицейските доклади, намерих онези от Сиатъл и докато се взирах в ситния шрифт, с който бе напечатана информацията за Мариса Бонпейн, на входната врата се позвъни. Оставих папката на бюрото и забързах натам. Видях през шпионката двама души — мъж и жена, бели, около тридесетгодишни. Лицата им не издаваха нищо.