— Добро утро, господин Делауер — каза телефонистката. — Само едно съобщение, получено преди няколко минути. От господин Ричард Дос. Ето номера.
Номерът започваше с 805, което означаваше, че не е на офиса му в Санта Моника, а някъде във Вентура или Санта Барбара. Набрах го и женски глас каза:
— РТД Пропъртис.
— Доктор Делауер, в отговор на обаждане на господин Дос.
— Тук е службата за пренасочване, един момент.
Прозвучаха няколко изпуквания, след това шум от статично електричество и най-сетне познатият глас:
— Доктор Делауер, отдавна не сме се чували!
Отчетливо произношение и леко саркастичен тон. Ричард Дос винаги говореше сякаш се надсмиваше на нещо или някого. Не можех да преценя дали е съзнателно, или просто особеност на гласа.
— Здравей, Ричард!
Още статично електричество. Връзката прекъсна за няколко секунди и не чух отговора му.
— Може отново да запращи. Аз съм в Карпинтирия. Оглеждам участък селскостопанска земя. Предполагам, че ще може да се отглежда авокадо, когато безскрупулните ми капиталистически пръсти се докопат до нея. Ако отново загубим връзка, не ми се обаждай, аз ще ти позвъня. На обичайния номер, нали?
Както винаги, той даваше разпореждания.
— На същия, Ричард.
Не „господин Дос“, защото винаги настояваше да се обръщам към него с кръщелното му име. Едно от многото правила, които бе въвел. Стараеше се да създаде усещане за непринуденост, както мнозина други. Но се бях убедил, че Ричард Дос не е от хората, които лесно стават открити.
— Досещам се защо си ме търсил — каза той. — Навярно предполагаш, че днес ти позвъних по същата причина.
— Смъртта на Мейт.
— Време за празнуване. Онова копеле най-сетне си получи заслуженото.
Не отговорих. Той се засмя.
— Хайде, докторе, бъди честен! Аз приемам предизвикателствата на живота с чувство за хумор. Нима един психолог не би препоръчал това? Нали хуморът помага за преодоляване на изпитания?
— Значи смъртта на Мейт е изпитание за теб?
— Е… — Отново се засмя. — Дори положителните промени са предизвикателства, нали?
— Прав си.
— Питаш се докъде стига моята отмъстителност? Впрочем, когато се е случило, бях извън града. В Сан Франциско. Оглеждах един хотел, собственост на патологично депресирани банкери от Токио. Платили са тридесет милиона за него преди пет години, а сега нямат търпение да го продадат дори на значително по-ниска цена.
— Чудесно — промълвих.
— Разбира се, че е чудесно! Помниш ли онези глупости за заплаха от жълтата раса? „Изгряващото слънце носи лъчите на смъртта, скоро децата ни ще ядат суши за обяд в училище.“ Реалистично, почти колкото Годзила. Всеки цикъл се повтаря, ключът към помъдряването е да доживееш да го постигнеш. — Отново смях. — Онзи кучи син няма вече да се перчи колко е мъдър. Е, това е алибито ми.
— Мислиш ли, че се нуждаеш от алиби?
Това бе първият въпрос, който си бях задал, след като чух за Мейт.
Мълчание. Този път нямаше проблеми с телефонната връзка, чувах дишането му. Когато отново заговори, гласът му издаде напрежение.
— Пошегувах се, докторе. Обадиха ми се от полицията, но предполагам, че работят по някакъв списък на засегнатите лица. Ако ги подредят по вероятност за мотив, аз ще бъда в дъното на таблицата. Копелето е убило още две жени след Джоан. Както и да е, стига толкова по въпроса. Всъщност обаждането ми не беше свързано с Мейт, а със Стейси.
— Как е Стейси?
— Общо взето добре. Ако се интересуваш дали смъртта на онзи негодник я е накарала отново да се сети за майка си, не съм забелязал никакви странни реакции. Не сме и разговаряли за това. Никой не е споменавал за Джоан, откакто Стейси престана да се вижда с теб. Никога не е проявявала любопитство за Мейт. Не си заслужава да затормозява ума си с подобни гадости. В общи линии всички сме добре. Ерик е в „Станфорд“, завърши годината със страхотни оценки и работи върху дипломната си работа с професор по икономика. Този уикенд ще пътувам, за да се видя с него. Може да взема и Стейси, за да разгледа колежа още веднъж.