Бележка, нахвърляна от първия полицай, изпратен на мястото на убийството на Бонпейн — детектив на име Робърт Елаяс, повикан от горски пазачи, които бяха видели тялото.
С много ситен шрифт, в долната част на страницата, като послепис. Нищо чудно, че ми бе убягнало. „Никакви извинения, Делауер.“ Сега ми се стори крещящо.
„Жертвата е открита от турист, излязъл на разходка с кучето си (виж сведение 45).“
Това ме насочи към края на материалите за Бонпейн, където имаше списък от над триста факта, старателно документирани от съвестния детектив Елаяс.
Сведение номер 45 гласеше: „Турист от Мичиган. Господин Ферис Грант.“
Номер 46 съдържаше адрес и телефонен номер във Флинт, Мичиган.
Номер 47: „Куче, черен лабрадор. Господин Грант заяви: Има страхотен нос. Става за търсачка на наркотици“.
Преди няколко дни бях чул дословно същата реплика. Пол Улрих я бе изрекъл за златистото ловджийско куче Дъчес.
Ферис Грант.
Майкъл Ферис Бърк. Грант Ръштън.
Флинт, Мичиган. Хюи Грант Мичъл бе работил в Ан Арбър, Мичиган.
Позвъних на номера, който Ферис Грант бе продиктувал като домашен, и чух записано съобщение на музея на изкуствата във Флинт.
Явно Елаяс не бе проучил туриста. Защо да си прави труда? Ферис Грант бе просто услужлив гражданин, помогнал за важно разследване, „откривайки“ тялото на жертвата.
Точно както Пол Улрих бе открил Мейт.
Колко ли забавно бе всичко това за Бърк? Да режисира събитията, да създава правдоподобни поводи за появата си на местопрестъпленията. Колко ли се гордееше с хитростта си, докато гледаше как полицията стига до задънени улици?
Тайното развлечение на психопата. Игра, непрестанна игра. Навярно смехът, който звучеше вътре в него, бе оглушителен.
„Турист с куче.“
Пол Улрих. Таня Стратън.
Бързо отгърнах на фотогалерията, събрана от Фъско, и се опитах да съпоставя по-скорошните снимки на Бърк със спомена за Улрих. Но единственото, което бях запаметил от външността му, бяха пухкавите мустаци.
Именно в това бе смисълът. Окосмяването по лицето коренно променя вида. Бях поразен от ефекта, когато за първи път бях разгледал снимките на Бърк. Брадата, която бе пуснал като Хюи Мичъл, охранител в болница, му бе придала различен образ, сякаш носеше маска.
Бе използвал друга самоличност от Мичиган. Ферис Грант… музеят във Флинт. Отново смях: „Аз съм художник!“. Беше се върнал към Мичиган и към позната тактика, защото дълбоко в сърцето си всеки психопат държеше на своя почерк.
Съсредоточих се върху снимката на Мичъл, безизразните очи, застиналото лице и избуялите брада и мустаци. Отново се опитах да си представя Улрих и отново видях единствено огромните мустаци.
Напрегнах паметта си за други физически характеристики.
Мъж между тридесет и четиридесет години, среден на ръст. Пълно съвпадение с Бърк и в двете отношения.
По-къси коси, оредели в сравнение с тези на мъжа от снимките, късо подстригани. На всяка следваща снимка на Бърк личеше тенденция към оплешивяване, която също се връзваше.
Мустаците… стърчащи встрани от лицето на Улрих напълно постигаха ефекта на маска. Отначало ги бях взел просто за проява на екстравагантност, контрастираща с консервативното му облекло.
Финансов консултант, уважавана личност… Нещо друго, казано от Улрих, се бе набило в съзнанието ми. Първите му думи: „Досега имената ни не са споменати във вестниците. Възможно е нещата да останат така, нали, детектив Стърджис?“.
Страх от скандална известност или копнеж за нея?
Майло бе отговорил, че може би двамата няма да бъдат безпокоени от медиите, а Улрих бе започнал да философства на тема „петнадесет минути слава“.
„Анди Уорхол измисли тази фраза и вижте какво го сполетя… беше приет в болница… а си тръгна в чувал… славата не носи нищо добро… вижте какво се случи с принцеса Даяна, вижте какво стана с доктор Мейт.“
Така бе разкрил на Майло, че се стреми именно към популярност. Разиграваше го, както полицаите в Сиатъл.
Бе стигнал възможно най-близо до криминална слава, без да направи откровено признание.
Не бе съвпадение, че той и Таня Стратън бяха избрали Мълхоланд за сутрешната си разходка в понеделник.
Стратън бе споделила: „Рядко идваме тук в делнични дни“. Отначало не се била съгласила да тръгнат в тази посока. Пол настоял.
Беше се оплакала на Майло, че всичко било идея на Пол. Включително и решението да се срещнат с Майло на местопрестъплението вместо в дома си. Улрих твърдеше, че се е надявал това да бъде нещо като терапия за Таня. Но истинският му мотив… многобройните му мотиви… са били съвсем различни: да държи Майло далеч от своята територия и да получи шанс да изживее отново тръпката.