— Ще се преструвам на равнодушен. Ако успеем да се срещнем насаме с Таня, ще се опитам да добия по-ясна представа за нея.
— Защо, да не би да я подозираш?
— Не, но явно е започнала да се отегчава от него. Може би ще каже нещо интригуващо.
Оголи зъби, което би трябвало да представлява усмивка.
— Добре. Съставихме план. Ако успеем да го осъществим, ще натрием носа на онова копеле.
Даде газ и за петнадесет минути изминахме пътя покрай прелестите на каньона и опасаните с мрежи ронещи се склонове до предградията. Спирачките изскърцаха на острия завой отвъд Вентура. Във Вали бе с десет градуса по-топло. Енсино се оказа точно след Сепулведа и вместо едноетажните магазинчета на „Шърман Оукс“ край нас се заредиха офис сгради с огледални стъкла и паркинги. В сънливата неделна утрин движението бе оскъдно. 405-а магистрала се извиваше успоредно на западната фасада на полуразрушеното бяло здание, което някога бе търговски център „Шърман Оукс“. Сега сградата пустееше и гледката бе още по-жалка заради големината й. Някой имаше планове за мястото. Но както често се случва, си оставаха само планове.
Майло измина една пресечка, сви надясно по „Орион“ и продължи успоредно на магистралата на запад по „Канарило“. Направи полукръг и стигна до „Милбанк“, сенчеста улица без тротоари с едноетажни, добре поддържани къщи, сгушени под короните на неподрязвани камфорови дървета. От изток се чуваше грохотът на магистралата.
Жилището на Таня Стратън отразяваше американската мечта. Беше кокетна бяла къща със сини парапети и идеално окосена трева, но с по-малко оригиналност в оформлението на градината, отколкото в тези на съседите. На алеята нямаше паркирани коли. Капаците на прозорците бяха спуснати, а пред входната врата имаше боядисана в бяло желязна решетка. Пощенската кутия бе монтирана върху стабилна стойка. Друга метална решетка блокираше достъпа до задния двор.
— Някои хора държат на неприкосновеността на имотите си — отбелязах.
Майло се намръщи. Слязохме и отидохме до решетката. На стената, до металната каса, имаше звънец. Той го натисна и в къщата прозвуча пронизително бръмчене. Нито отговор, нито кучешки лай.
— Може би са извели Дъчес на ранна разходка сред природата — предположих.
— В неделя? — попита той.
— Хей, Улрих е запален по здравословния живот.
Майло повдигна капака на пощенската кутия. Вътре имаше четири писма и две брошури на ресторанти за бързо хранене. Погледна пощенското клеймо.
— От вчера са.
Заудря с пръсти по вратата и раздвижи устни, сякаш изрече проклятие, докато се взираше в лъскавия месингов катинар.
— Бог знае какво има тук, вътре, но това, че Улрих е намерил трупа на Мейт, определено не е основание за съдебно нареждане за оглед. Цяла нощ бях в Глендейл с колегите от местния участък. Впрочем, обещаха да не повдигат обвинение срещу теб за навлизане в частна собственост.
— Ако не бях навлязъл, нямаше да разберат, че там е извършено престъпление.
— Подробности, подробности. — Отново натисна бутона на звънеца. Потърка чело, разхлаби вратовръзката си и хвърли поглед към вратата за задния двор. — Да се върнем в колата и да се опитаме да измислим нещо. Все пак ще поискам справка и за предишните превъплъщения на Улрих. Повтаря номера със случайния турист, два пъти избира за местожителство Мичиган, така че може би има някакъв цикъл в приемането на нови самоличности.
Отново се обади в службата за регистрационни номера и поиска справка за Майкъл Ферис Бърк, Грант Ръштън, Хюи Мичъл и Ханк Сприйн, но без резултат. Бяхме седели няколко минути, ту мълчаливо, ту обсъждайки версии, всяка от които водеше до задънена улица, когато пристигна малка червена кола и паркира до отсрещната тревна площ.
Беше „Нисан Сентра“, управляван от тъмнокоса жена. Угаси двигателя, но когато понечи да слезе ни забеляза, неспокойно се огледа и вдигна стъклото.
След секунда Майло скочи, изтича до нея и показа значката си. Стъклото на нисана не помръдна. Той извади от джоба си визитка, видях, че устните му помръднаха, и най-сетне стъклото се спусна. Сякаш в знак на благодарност, Майло се отдръпна и даде възможност на жената да слезе. Тя погледна към мен, а после отново към него. Бе застанал с ръце в джобовете и се стараеше фигурата му да изглежда по-малко внушителна, както правеше винаги, когато искаше да предразположи някого. Отидох при тях.