В кутията нямаше нищо. Въздухът бе хладен, изпълнен с приятни ухания, а бръмченето на колата ми се струваше оглушително. Майло тръгна назад, спря на пътя, угаси двигателя и се върнахме до кутията пеша. Пътеката пред нас се виеше като змия сред зеленината. Наблизо нямаше нищо друго освен храсталаци и дървета. Безброй дървета.
— Няма смисъл да издаваме присъствието си — каза Майло. — Така бихме му дали възможност да си състави план. Да потърсим удобно място за наблюдение на вилата.
Бяхме изминали няколкостотин метра, когато постройката се появи пред погледите ни. Посивелите дъски едва се различаваха сред гъстата колонада от борове, каучукови дървета и чинари. Стари, извити чинари — също като онзи, за който бяха вързани Алис Зоуби и Рой Хейзълтън. Дали Улрих бе забелязал? Почти бях сигурен. Това би му харесало — симетрията, последователността. Ирония. Пикантна гарнитура.
Може би и Майло си мислеше същото, но не го изрече. Пристъпваше уверено, но много бавно, със стиснати зъби и се оглеждаше на двете страни. Едната му ръка бе отпусната, а другата докосваше колана, на сантиметри от служебния му револвер. Изражението му издаваше по-скоро напрежение, отколкото готовност за битка. Бе пъхнал резервното си оръжие в багажника на колата.
Най-сетне пътеката свърши до елипсовидно място за паркиране, оградено от едната страна с големи заоблени камъни. Преградата приличаше на несръчен опит за оформление на градина, провален от стихиите. Две коли: тъмносиньото БМВ на Улрих и червеникавият сатурн на Таня Стратън.
Улрих ни бе излъгал за другото БМВ, паркирано край Мълхоланд.
„БМВ като нашето.“
Бях се впуснал в мъчително гадаене дали собственикът му е Ричард и дали зад волана е седял той или Ерик. Всъщност такава кола не съществуваше.
Той дирижираше събитията.
Вилата бе точно зад колите, в отдалечения край на имота, и се приближихме, скрити зад дърветата, опитвайки се да получим по-ясна видимост. Най-сетне се откри входната врата. Бе отворена, но пред нея имаше замърсена мрежа.
Беше малка невзрачна постройка, почти барака, сгушена сред храстите до стръмен планински склон. Върху покрива, залят с асфалт, се бе образувал кафяво-зеленикав пласт тиня. Дървената облицовка, някога боядисана в бяло, бе добила неприятен сивкав оттенък. Надвисналите клони почти я скриваха, сякаш всеки момент зеленината щеше напълно да я погълне. През короните на чинарите се виждаше възвишение, обрасло с борове. Още държавна земя. Никакви любопитни съседи.
Когато стигнахме на около двадесет метра от къщата, Майло се спря, шмугна се в храстите и ме подкани с жест да го последвам.
Секунда по-късно мрежестата врата се отвори, Таня Стратън прекрачи прага и я остави да се затръшне с оглушителен трясък.
Бе облечена с жълтеникава риза с дълги ръкави, сини джинси и бели маратонки, а косите й бяха скрити под червена кърпа. Този път беше без слънчеви очила, но се намирахме твърде далече, за да видим очите й.
Протегна се, прозина се, отиде до колата си и отвори багажника.
Вратата на къщата отново се отвори и се подаде загрубяла мъжка ръка, но Улрих не се показа, а само задържа мрежата. Навън се втурна красиво златисто куче, което се затича към приятелката му.
„Дъчес. Има страхотен нос. Става за търсачка на наркотици.“
— Супер — прошепна Майло. — Наблюдението се проваля.
Изрече го така тихо, че почти се наложи да прочета думите по устните му, но кучето наостри уши и запристъпва към нас, душейки земята. Все повече ускоряваше крачките си.
— Дъчес! Ето ти нещо за хапване!
Животното се обърна и изтича при стопанката си. Стратън извади някаква чанта от багажника, пъхна ръка в нея и размаха нещо пред носа на Дъчес.
— Седни. Почакай.
Кучето се отпусна на задните си крака и проследи с поглед големия кокал в ръката на Таня.
— Добро момиче — каза тя, подаде му кокала и разроши козината около врата му.
Дъчес остана до господарката си и изчака да я пусне обратно в къщата.
— Добро куче — промърмори Майло. Погледна часовника си. — Отделни коли. На каква мисъл те навежда това?
— Може би Таня се кани да си тръгне по-рано от него. Отнася се съвестно към работата си, както каза сестра й.
Той се замисли и кимна.
— Ще го остави сам да извърши поредния си подвиг. Навярно възнамерява да се поразходи с колата си, без да се отдалечава от базата. Възможно е да крие някои свой трофеи тук, на сигурно място. Не мога да си позволя да наруша разпоредбите за претърсване. Ще се наложи да координирам действията си с местните шерифи. Може би е най-добре да се разкараме оттук и да намерим удобно място за наблюдение на пътя. Да видим какво ще направи, ако Таня си тръгне… стига да няма непосредствена опасност за нея.