— Тактиката му с приятелките е да изчаква състоянието им отново да се влоши и да ускорява края им. Но е възможно този път да избърза.
— С отрова?
— Ще намери начин.
— Значи според теб не бива да чакаме? Предлагаш да нахълтаме вътре?
— Нека да помисля.
Нямах време за това. Вратата отново се отвори и излезе самият Пол Улрих. Впечатляваща фигура, бяло поло, жълтеникави панталони и кафяви мокасини, обути на бос крак. Мускулести ръце, зачервени бузи. В едната си ръка носеше чаша с някакво питие.
Отпи глътка, остави чашата на земята и направи няколко крачки напред.
Видяхме лицето му. Очите му сияеха, а устата му почти не се виждаше под буйните мустаци.
Две толкова големи пухкави крила, че въпреки всички опити да си представя лицето му без тях и да забележа нещо познато, което да ме накара да се убедя, че това е човекът от снимките на Леймърт Фъско, не бях в състояние да възприема друго освен тях.
Окосмяването по лицето наистина променяше човека до неузнаваемост.
Той взе кафето си, поразтъпка се наоколо, изду мускули и самодоволно огледа бицепсите си.
Още глътка. Енергично протягане.
Изглеждаше безкрайно щастлив. Сутрешно блаженство.
Мустаците му придаваха достолепен вид. Във външността му нямаше нищо смешно.
Ръката на Майло стисна дръжката на револвера така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Когато напипа спусъка, внезапно осъзна какво прави и пусна оръжието. Изтри длан в сакото си, потърка чело и отново се загледа в Улрих.
Изведнъж онзи залегна, сякаш се пазеше от куршуми. Видяхме как, без да трепне, направи петдесет лицеви опори. Безупречна физическа форма. Когато се изправи, отново се протегна и не издаде признаци на умора.
Прокара пръсти по оределите си коси, завъртя глава и поработи върху мускулите на ръцете и врата си. И убийците се схващат… след часове наред зад волана.
Приглади единия си мустак и посегна към колана си.
И убийците имат естествени нужди.
Баналното движение ме накара да потръпна. Човешки същества. Колкото и невероятно да ми се струва, всички те са такива.
Улрих допи кафето си, още веднъж сложи чашата на земята и застана до колата си. Отвори багажника. Извади нещо черно — малка кожена чанта, която заблестя на светлината, проникваща през клоните.
Лекарска чанта. Улрих я поглади.
— Действай — прошепнах.
— За какво му е това точно сега? — попита Майло.
Вратата на къщата отново се отвори. Когато Таня излезе, Улрих бързо скри чантата зад гърба си и пристъпи заднишком към колата. Тя измина само няколко крачки, без да извърне глава към него. Взираше се във върховете на дърветата над главата му. Той пъхна чантата обратно в багажника, затвори капака и се приближи към нея.
Давайки си вид, че не го забелязва, жената тръгна обратно към къщата, но миг преди да влезе, той я настигна, плъзна ръка около талията й и я целуна по тила.
Остана неподвижна. Не отвърна на ласката му.
Улрих я притисна към себе си и отново я целуна. Тя потръпна и се опита да се отскубне. Погали я по бузата, но лицето му, невидимо за нея, не издаде никаква нежност. Беше смразяващо.
Съсредоточен поглед, леко зачервени страни.
Таня каза нещо, отдръпна се от него и се скри в къщата.
Улрих поглади мустаците си. Плю в прахта и се върна обратно до колата със същото страховито изражение. Руменината му стана по-ярка. Повдигна капака на багажника и извади черната чанта.
Майло каза:
— Това никак не ми харесва.
Отново сграбчи револвера и този път се показа иззад дървото. Едва бе направил крачка, когато отекна изстрел, отчетлив като плясване с ръце.
Иззад Улрих. Над него. От боровата гора на склона.
Майло се върна в скривалището. Бе извадил револвера си, но нямаше по кого да стреля.
Улрих не падна веднага. Остана на място, когато на гърдите му се появи червено петно, което бързо нарасна като разцъфваща роза на забързан кадър. Куршумът бе преминал през тялото му. Беше застрелян в гръб. Черната чанта остана в ръката му, главата му се наведе назад и мустаците скриха израза на лицето.