От дясната страна на стареца имаше витрина със снимки. Десетина черно-бели портрета на Мерилин Монро от филмови сцени или реклами на лакомства. Под фотоизложбата като препарирана пеперуда бе закачен розов бански костюм от две части. На етикет под него бе напечатано: „Със сертификат, че е принадлежал на М. М.“.
— Продава се — вяло каза плешивият мъж. Гласът му бе басов и леко дрезгав.
— Интересно.
— Ако наистина смятате така, защо не го купите? Донесе ми го един приятел, който е бил в снимачния екип на неин филм. Автентичен е.
Показах му значката си на полицейски консултант. Уточнението, че нямам реални пълномощия, е издълбано със ситен шрифт. Когато някой е готов да сътрудничи, не си прави труда да се вглежда. Ако не желае, дори истинска полицейска значка не би го впечатлила.
Старецът почти не я погледна. Кожата му бе бледа, сбръчкана и покрита с белези. Облиза устни и се усмихна.
— Знаех си, че не сте дошли да наемете стая. С това яке… От каква материя е, кашмир?
Посегна към ръкава ми и за миг помислих, че ще го докосне. Но той отдръпна ръката си.
— Просто вълна — отвърнах.
— Вълна — промърмори той. — Все пак сте броили доста пари за него. Е, с какво мога да ви бъда полезен?
— Преди няколко месеца жена от Ел Ей е наела стая тук и…
— И се е самоубила. Какво искате да знаете? Когато се случи, никой от полицията не дойде да разговаря с мен. Всъщност и да бяха дошли, нямаше да узнаят нищо, защото тогава не бях на работа, синът ми ме заместваше. И той не можа да каже много. Сигурно сте прочели доклада.
Не отрекох.
— Къде е синът ви?
— Във Флорида. Беше на гости и просто ми направи услуга, защото не се чувствах добре. — Потърка едното от шишенцата. — Живее в Талахаси. Кара камион за „Анхойзер-Буш“. Е, какво има?
— Просто искам да проверя една подробност — обясних. — За протокола. Синът ви каза ли кой е регистрирал госпожа Дос в онази нощ?
— Сама се е регистрирала… Страхливка. Барнет каза, че изглеждала зле, едва се държала на краката си, но наела стаята и платила с кредитна карта… вече ви дадохме разписката — усмихна се той. — Не е била от обичайната ни клиентела.
— В какъв смисъл?
Смехът сякаш тръгна от корема му и когато достигна до гърлото, вместо него прозвуча кашляне. Пристъпът бе твърде дълъг и издаде, че не е преструвка за избягване на отговора.
— Извинете. — Изтри устни с опакото на грапавата си длан. — Като че ли не се досещате за какво говоря. — Отвърнах на усмивката му. — Не беше нито бедна, нито развратна, нито пияна — шеговито продължи той. — Просто богата страхливка.
— Страхливка, защото…
— Защото всеки трябва да живее толкова години, колкото бог му е отредил. Хора като нея се изсмиват в лицето на Всевишния. И тя е била от тях. — Посочи към витрината със сувенири от живота на Мерилин Монро. — Такова тяло, а го е похабила с политици и други негодници. Тези бикини имат стойност, но никой тук не оценява подобни реликви. Каня се да си купя компютър, да подам обява в интернет.
— Синът ви спомена ли за придружител на госпожа Дос?
— Да, някой я докарал с кола, но не слязъл. Барнет не погледнал кой седи зад волана. Ако сме твърде любопитни, губим клиенти, нали?
— Точно така — потвърдих. — Имало ли е друг човек, който може да е забелязал нещо?
— Може би Марибел, чистачката. Онази, която я откри. Започваше в единадесет вечерта и работеше до седем. Беше поискала да поеме нощната смяна, защото през деня работеше в „Бест Уестърн“ в Палмдейл. Но вие вече я разпитахте. Не ви е казала нищо важно, а?
Свих рамене.
— Беше малко…
— Беше ужасно зле — прекъсна ме той. — Беше бременна, щеше да припадне. Вече бе преживяла спонтанен аборт. След като видя… онова, което видя, не преставаше да плаче. Помислих, че ще роди на паркинга, като в онези предавания за ситуации от реалния живот… Налагало ли ви се е да израждате бебе?
Поклатих глава.
— Роди ли нормално?
— Да, момченце.
— Здраво ли е?
— Така изглежда.
— Имате ли представа къде мога да я открия?
Сви палец.