— Казала си на Ричард — досетих се.
— Ричард е човек на действието.
Подтекстът бе: „Щеше да я накаже. Да й обърне гръб завинаги“.
— Джоан също — казах аз. — Когато присъдата й е била произнесена, сама е изпълнила наказанието си.
Бавно самоубийство. Ненавистта на Ричард го бе направила още по-мъчително. Бе престанала да съществува за него и й бе дал да разбере, че единственото, което изпитва към нея, е презрение. Навярно я бе заплашил, че ще каже на децата.
Но за преяждането й имаше и по-дълбока причина. Бе започнала да се самоугоява, защото Беки бе ставала все по-слаба. Джоан бе намразила себе си.
Стейси, изпратеното при мен дете с проблеми, бе останало настрана от тази грозна и заплетена история. Ерик, който бе напуснал колежа, за да се грижи за майка си, може би знаеше повече. Доколко ли му се бе доверила Джоан? Не и за естеството на греха си. Просто му бе казала, че е сторила нещо, за което баща му не може да й прости.
Джуди каза:
— Най-сетне успя да направи нещо както трябва, проклетницата!
— Искала е да гледаш… последен шанс за изкупление.
Тя сви рамене и прокара пръст по устните си.
— Тръгвай си вече, Алекс. Моля те!
Станах и се отправих към вратата.
— Въпреки това, което е причинила на семейството ти, ти си загрижена за нейното. Затова ме свърза със Стейси.
— Всеки допуска грешки.
— Кой друг знае? — попитах.
— Никой.
— Дори терапевтът на Беки?
— Да. Двете решихме, че може да получи помощ и без да разкрива подробности. Не ми казвай, че не съм постъпила правилно, защото зная, че не е така. Дъщеря ми вече е добре. Ще кандидатства в общински колеж и ще следва психология. Връщаме се там, откъдето започнахме, Алекс. Беки е по-силна след преживяното и ще развие способност за съчувствие. Ще стане страхотен психолог.
Обърнах се към вратата.
— И ти не знаеш, Алекс. Този разговор никога не се е състоял.
Посегнах към бравата.
— Прав си — каза тя. — Вече не желая да имам нищо общо с теб.
38.
Две седмици преди Коледа позвъних в щаба на ФБВ, макар и да не очаквах да узная новини, и поисках да разговарям със специален агент Мери Донован.
Веднага ме свързаха с нея.
— Здравейте, докторе. С какво мога да ви бъда полезна?
— Просто исках да разбера дали имате някакъв напредък във връзка с доктор Фъско.
— Напредък — повтори тя. — В какъв смисъл?
— Успяхте ли да го намерите, да му помогнете.
— Сериозно ли говорите?
— За кое?
— Да му помогнем. Като че ли сме някаква клиника.
— Какво стана с колегиалността? И уважението към него за минали заслуги? Значи нищо ново?
Дълго мълчание. Най-сетне каза:
— Слушайте, приех обаждането ви само защото предположих, че може би сте променили решението си, но явно това е загуба на време.
— Да променя решението си относно какво?
— Да ни сътрудничите. Да ни помогнете да го намерим.
— Да ви помогна? — повторих. — Като че ли съм някаква клиника.
Отново мълчание.
— Мисля, че вече получих отговор на въпроса си — казах аз.
— Приятен ден, докторе.
Щракване.
Подържах телефонната слушалка и се замислих за твърдението на Алис Зоуби, че очаква данъчна ревизия, защото си била навлякла гнева на влиятелни личности. Вероятно ни бе излъгала, за да прикрие обаждане от Рой Хейзълтън.
Но човек никога не знаеше.
39.
Седмица преди Коледа се обади Стейси.
— Съжалявам — каза тя. — Неучтиво беше да не отговарям на съобщенията ви, но бях твърде заета и…
— Не се безпокой. Как вървят нещата?
— Всъщност — доста по-добре. Получих страхотни оценки на всички изпити и току-що разбрах, че съм приета в „Корнел“. Зная, че е далече и понякога е студено, но има специалност ветеринарна медицина и може би ще се насоча към нея.
— Поздравления, Стейси.
— Архитектурата ми се струва твърде… суховата. Впрочем, благодаря за помощта.
— Как е Ерик?
— Добре е, татко — също, непрекъснато е зает. Неприятно му е да ходи за подпис в полицията, все мърмори, но има късмет, че се отърва с условна присъда, нали? Ерик смени специалността си. Психология. Може би вие сте му повлияли. Съжалявам за отношението му към вас.