Погледах ги няколко секунди, докато Робин преценяваше звученето на бъдещия инструмент. Потупа по него, издълба късче дървесина, отново потупа и прокара пръсти по вътрешните ръбове, преди да продължи. Китките й бяха малки като на дете и изглеждаха твърде крехки, за да работят със стоманен инструмент, но умело боравеха с длетото като с китайски клечки за хранене.
Прехапа долната си устна, след това я облиза и се наведе още повече. Една кестенява къдрица се измъкна изпод забрадката и тя нетърпеливо я пъхна обратно. Все още не бе забелязала присъствието ми, въпреки че стоях едва на три-четири метра от нея. Както повечето творци, загубваше представа за пространство и време, когато бе погълната от работата си.
Приближих се и застанах до далечния край на скамейката. Кафявите й очи се отвориха широко. Тя остави длетото и едрите й предни зъби с цвят на слонова кост заблестяха между съблазнителните й устни. Отвърнах на усмивката й, подадох й чашата с кафе и се полюбувах на чертите на сърцевидното й мургаво лице, набраздено от малко повече бръчки, отколкото преди цяла вечност, когато се бяхме запознали, но все още сравнително гладко. Обикновено носеше обици, но не и тази сутрин. Не бе сложила нито часовник, нито бижута, нито грим. Явно бе бързала да се залови за работа.
Нещо докосна глезена ми и чух радостно ръмжене. Спайк плъзна нос по прасеца ми. И двамата бяхме привързани към него, но тя го бе довела в дома ми.
— Накарай звяра си да кротува — казах аз.
Робин се засмя и пое кафето.
— Благодаря, скъпи. — Докосна лицето ми. Спайк изръмжа по-силно. — Не се безпокой — обърна се тя към кучето. — Ти все още си моят красавец.
Остави чашата и обви ръце около врата ми. Спайк се опита да излае, но отслабналият му кучешки ларинкс издаде само тих, дрезгав звук.
— О, Спайки — каза му тя, докато прокарваше пръсти през косите ми.
— Ако не престанеш да го глезиш — предупредих я, — аз ще започна да ръмжа.
— Ако не престана с кое?
— С това.
Целунах я и плъзнах ръце надолу по гърба й, а после обратно нагоре. Разтрих плещите и гръбнака й.
— О, действа ми добре. Малко ме наболява.
— Лоша стойка — отбелязах аз. — Никога не съм ти се карал.
— Разбира се, нищо подобно.
Отново се целунахме, по-дълбоко. Тя се отпусна и остави цялото си петдесет и пет килограмово тяло в моите ръце. Топлият й дъх докосна ухото ми, докато разкопчавах презрамките на гащеризона й. Материята се спусна до талията й, но не по-ниско, защото се закачи на облегалката. Погалих лявата й ръка и с наслада проследих стегнатите мускули под гладката й кожа. Пъхнах ръце под тениската й и потърсих точката, всъщност двете точки на гърба й, малко под кръста, в които обикновено чувстваше болка. Робин не минаваше за слаба. Надарена бе с пищни форми, но не изглеждаше пълна, а съблазнително женствена. Имаше тънка талия и можех едновременно да разтривам двете болезнени места с една ръка.
Тя се изви към мен.
— О… много си лош.
— Мислех, че ти е приятно.
— Затова си лош. Трябва да работя.
— Аз също.
Повдигнах брадичката й с една ръка, а с другата обхванах закръгления й ханш. Беше без бижута и грим, но бе намерила време да сложи парфюм и от шията й лъхаше опияняващ аромат.
Отново се върнах на болезнените точки.
— Добре, продължавай — прошепна тя. — Вече успя да ме изкушиш и да отвлечеш вниманието ми.
Пръстите й посегнаха към ципа ми.
— Изкушение? Това е нищо.
Докоснах я. Тя простена. Спайк побесня.
— Чувствам се като лоша майка — промълви Робин и изведе кучето навън.
Когато свършихме, кафето отдавна бе изстинало, но все пак го изпихме. Червената й забрадка се въргаляше на пода, а стърготините от купчината се бяха разпилели. Седях разсъблечен на старо кресло с кожена тапицерия и държах Робин в скута си. Все още бях задъхан и не можех да престана да я целувам. Най-сетне тя стана, облече се и отново се залови с горната дъска на китарата. Хрумна й някаква мисъл, която я накара да се усмихне.