Не че не беше емоционален. Докато вървяхме през къщата към кабинета ми, говореше разпалено по сребрист мобилен телефон и продължи разговора в същия дух, след като влязохме и седнах зад бюрото си. Размаха пръст, за да ми даде знак, че след минута свършва. Най-сетне каза:
— Добре, трябва да затварям, Скот. Подготви пълния комплект документи, на този етап това е най-важното. Ако държат на думата си за цената, сделката ни е в кърпа вързана. Иначе и двете страни губят. Накарай ги да потвърдят сега, Скот, не по-късно. Знаеш как се процедира.
Очите му заблестяха и размаха свободната си ръка. Изглеждаше безкрайно доволен.
— Ще си побъбрим после — каза той, изключи телефона и седна с кръстосани крака.
— Преговори? — полюбопитствах.
— Както обикновено. Е, първо да поговорим за Джоан.
Когато изрече името на съпругата си, вълнението му сякаш се изпари.
Физически не изглеждаше както предполагах. Знаех, че е непрофесионално да проявявам предразсъдъци, но човек винаги си изгражда предварителна представа. Образът на Ричард Дос, който се бе оформил в съзнанието ми, бе основан на споделеното от Джуди Манитоу при петминутния ни разговор.
Агресивен, енергичен, властен. Някогашен студентски лидер и член на местния тенис клуб. Партньор за тенис на Боб Манитоу, който бе семеен лекар, но имаше вид на влиятелен бизнесмен. По необяснима причина си представях Ричард Дос като него: висок, внушителен, леко закръглен, с прическа като на повечето изпълнителни директори на големи компании: късо подстригани, пригладени коси, леко посребрели на слепоочията. Ушит по поръчка костюм в тъмен цвят, бяла или синя риза, вратовръзка и лачени обувки.
Ричард Дос бе метър и шестдесет, със загрубяло лице, стесняващо се от веждите надолу до остра, почти женствена брадичка. Имаше телосложение на танцьор — твърде слаб, с костеливи рамене и тънка талия. Ръцете му бяха едри, с грижливо поддържани нокти, лакирани с безцветен лак. Тенът му бе характерен за Палм Спрингс, рядко срещан напоследък поради страха, че слънчевите бани носят риск от меланома. Явно не бе от хората, които обръщат внимание на подобни предупреждения.
Косите му бяха черни, къдрави и въздълги, каквато бе модата преди няколко десетилетия. Бял човек с африканска прическа. Носеше тънка златна верижка на врата си. Черната му копринена риза имаше джобове с капаци и широки ръкави. Бе оставил двете най-горни копчета разкопчани и се виждаше част от почернелите му неокосмени гърди. Носеше сиви панталони от туид със спортна кройка и колан от змийска кожа със сребърна тока. Бе обут на босо в мокасини в същия цвят. В едната си ръка държеше черна чантичка за документи, а в другата — мобилния телефон.
Изкуших се да се пошегувам с холивудския му имидж. Приличаше на наивните кандидат-продуценти, които киснеха по кафенетата на „Сънсет Плаза“. Мечтатели с евтини жилища, зле поддържани коли на изплащане, твърде много свободно време и стремежи, скрити зад уж гениални идеи.
Ричард Дос бе пристигнал от Пало Алто и бе възприел типичния за Ел Ей стил почти до пародия.
— Случилото се с жена ми е доказателство за безсилието на съвременната медицина — каза той. Сребристият телефон иззвъня. Долепи го до ухото си. — Ало. Какво? Добре… Не, не сега. Чао. — Чу се щракване. — Докъде бях стигнал… да, съвременната медицина. Ходихме при десетки лекари. Подложиха я на всевъзможни изследвания. Скенерни, серологични, токсикологични. Направиха й две лумбални пункции. Никакъв резултат. По-късно разбрах, че не е имало смисъл. Неврологът просто гадаеше.
— Какви бяха симптомите й? — попитах.
— Болки в ставите, мигрена, чувствителна кожа, отпадналост. Всичко започна с умора. Винаги е кипяла от енергия. Беше висока метър и петдесет и пет, нямаше петдесет килограма. Танцуваше, играеше тенис и ходеше бързо. Промяната настъпи постепенно. Отначало мислех, че я е пипнал някой от грипните вируси, които често върлуват тук. Реших, че й е необходимо главно спокойствие, и гледах да не й се пречкам. Когато разбрах, че с нея става нещо сериозно, вече живееше в свой собствен свят, сякаш умът й бе на друга планета. — Той пъхна пръст под златната верижка. — Родителите на Джоан не живяха дълго, може би наследствеността й… Винаги е била грижовна майка, а престана да се интересува и от децата си. Според мен това беше най-очевидният симптом — безразличие. Към мен, към децата и към всичко.
— Джуди ми каза, че е била микробиолог. С какви изследвания се занимаваше?