Дос поклати глава.
— Твърде проста хипотеза: заразила се е с някакъв патоген в лабораторията си. Логично, но невярно. Това беше проверено веднага, предвидихме всички възможности — от микроби и алергии до свръхчувствителност към химикали. Работеше със зародиши, но растителни — патогени по зеленчуците, гъбични образувания, увреждащи растенията. По-точно, броколите. Получи субсидия за изследване на броколите. Обичаш ли броколи?
— Да.
— А аз — не. Съществуват микроорганизми, към които са чувствителни и растенията, и животните, но Джоан не е работила с нищо от тази категория. Разполагаше със свое оборудване и свои реагенти. Подложи се на всички изследвания на кръвта, използвани в медицината.
Пръстите му се заиграха с копринените маншети. Под единия от тях се подаваше часовник с черен циферблат, чиято златна верижка бе толкова тънка и прилепнала, че приличаше на татуировка.
— Да не се отплесваме — каза той. — Точната причина за заболяването на Джоан никога няма да стане известна. Да се върнем на най-важния въпрос: нейното безразличие. По-рано беше общителна, обичаше да бъде сред хора. Престана да излиза с когото и да било. Отказваше покани за бизнес вечери — била твърде уморена, не била гладна. А непрекъснато се излежаваше и се тъпчеше. Членуваме в кънтри клуба „Клифсайд“ и по-рано играеше тенис или голф там и ходеше на фитнес. Но спря. Лягаше си все по-рано и ставаше все по-късно. Накрая започна да прекарва цялото си време в леглото. Твърдеше, че болките ставали по-мъчителни. Казах й, че може би се дължат на липса на движение. Мускулите й закърняваха. Не ми отговори. Тогава тръгнахме по доктори. — Дос отново кръстоса крака. — Бързо напълняваше. Единственото, от което не се отказваше, беше храната. Бисквити, сладкиши, чипс, всичко сладко или мазно. — Смръщи устни, сякаш бе усетил лош вкус. — Накрая теглото й бе деветдесет килограма. Стана двойно по-тежка за по-малко от година. Четиридесет кила тлъстини — звучи невероятно, нали, докторе? Трудно бе да повярвам, че това е момичето, за което се бях оженил. Преди беше пъргава, атлетична. Изведнъж се почувствах обвързан с една непозната, към която не изпитвах никакво сексуално влечение. Когато човек е прекарал двадесет и пет години с някого, не престава да го харесва въпреки промените, но не мога да отрека, че чувствата ми към нея напълно изчезнаха. Престанах да гледам на тази жена като на своя съпруга. Опитах се да й помогна да намали храната. Предложих й да хапва плодове вместо сладкиши. Но отказа да ме послуша и започна да поръчва доставки от магазина за хранителни стоки в мое отсъствие. Можех да предприема драстични мерки, например да заключа хладилника, но храната беше единственото, за което живееше. Стори ми се жестоко да я лиша и от това.
— Предполагам, че са й били направени всички изследвания на метаболизма.
— На хипофизата, щитовидната и надбъбречната жлеза. Научих достатъчно, за да стана ендокринолог. Но напълняването на Джоан се дължеше само на плюскането й. Приемаше съветите ми относно храната с безразличие, както и всяко мое мнение. Напълно се затвори в себе си. Погледни.
Извади от чантичката две снимки в найлонова подвързия. Не си направи труда да ми ги подаде, а просто протегна ръка и изчака да стана и да ги взема.
— Преди и след промяната — каза той.
Снимката отляво бе на млада двойка. Зелена тревна площ, високи дървета и внушителни бежови сгради. Преди години бях сътрудничил на професор от „Станфорд“ за изследователски проект и познах мястото.
— Аз бях в последния курс, а тя във втори — каза Дос. — Тази е правена скоро след като се сгодихме.
През седемдесетте много студенти ходеха небръснати и дългокоси, със скъсани джинси и сандали. По-късно реалностите на живота ги караха да улегнат и да добият по-приличен вид.
При Ричард Дос като че ли процесът бе протекъл в обратен ред. В колежа къдравите му коси бяха късо подстригани. На снимката бе с бяла риза, идеално изгладени сиви панталони, очила с рогови рамки и лачени обувки. Имаше бледо лице на зубрач, сякаш не видял слънце.
Обещаващ младеж, който би могъл да се издигне и да стане такъв, какъвто си го представях.
Изражението му бе студено. Нищо не издаваше вълнение и радост от годежа.
Момичето, чиито рамене бе обгърнал, бе усмихнато. Джоан Хеклър, макар и дребничка, каквато я бе описал, бе изглеждала доста привлекателна. Имаше светло, издължено лице, дълги прави тъмни коси, вързани с бяла панделка. И тя бе носила очила, по-малки от тези на Ричард и с метални рамки. На безименния й пръст блестеше диамант. Лятната й рокля бе яркосиня, твърде скромна за онази ера.