Още една зубрачка. Брак между себеподобни.
Казват, че когато двама души живеят заедно дълго време, започват да си приличат. Убедих се, че при Ричард и Джоан приликата е била в началото на връзката им, а после са станали различни.
Разгледах втората снимка, направена с полароид и леко избледняла. Безформената маса, която се открояваше на нея, не приличаше на човек.
Снимана бе голяма спалня. Върху табуретка до нея бе преметната смачкана златиста покривка. На стената бяха опрени куп бежови възглавници, върху които смътно се различаваше нечие лице, порцелановобяло и така подпухнало, че чертите му изглеждаха размити. Очите се губеха над напращелите бузи, а над пъпчивото чело едва се виждаха редки, плътно пригладени назад кестеняви коси. Отпуснатите устни не изразяваха нищо.
Бежовите чаршафи бяха издути, сякаш под тях имаше огромен плондер. От дясната страна забелязах изящно резбовано нощно шкафче от лъскаво тъмно дърво със златни дръжки. Тапетите над възглавниците бяха кремави на цвят, с шарки на цветя. Бе хваната само част от позлатената рамка на някаква творба на изкуството.
За миг изпаднах в шок при мисълта, че Ричард Дос е направил снимката след смъртта на съпругата си… но не, очите й бяха отворени и в тях се четеше нещо… отчаяние? Не, по-лошо. Тя жадуваше за смърт.
— Ерик я направи — каза Дос. — Синът ми. Искаше да има спомен.
— За майка си? — промълвих аз с пресипнал глас. Прочистих гърлото си.
— За това, което се случи с майка му. Честно казано, не можеше да се примири.
— Сърдит ли й беше?
— Не на нея — каза Ричард с раздразнение, сякаш говореше на слабоумен. — На положението. Така синът ми преодолява гнева си.
— Като документира причината?
— Като организира всичко. Събира го на едно място. Според мен това е страхотен начин за справяне със стреса. Така човек може да нагази сред емоционалната бъркотия, да анализира фактическото съдържание на събитията, да надникне в себе си и открие защо се чувства потиснат — а после да продължи напред. Какъв избор има? Да се предаде на страданието? Да допусне то да го съсипе?
Посочи с пръст към мен, сякаш му бях отправил някакво обвинение.
— Ако ти се струва коравосърдечно — каза той, — мисли каквото искаш, докторе. Не си живял в дома ми и не ти се е случило това, което се случи на мен. Измина година, преди Джоан да ни напусне. Имахме време да размишляваме. Ерик е гениален младеж, най-умният човек, когото съм срещал. И все пак трудно понесе всичко. Беше по време на втория му семестър в „Станфорд“, но си дойде у дома, за да бъде до Джоан. Посвети й се изцяло, така че ако това, че е направил тази снимка, ти се струва жестоко, имай го предвид. Майка му нямаше нищо против. Просто си лежеше. Точно така изглеждаше накрая. Никога няма да разбера как е събрала сили да се свърже с онова копеле, което я уби.
— Доктор Мейт.
Той не ми обърна внимание и потърка сребристия телефон. Най-сетне погледите ни се срещнаха. Усмихнах се и се опитах да му покажа, че не упреквам никого. Леко бе притворил клепачи. Тъмните му очи светнаха под тях като въглени.
— Ще си взема тези снимки.
Наведе се напред и отново протегна ръка, очаквайки аз да стана да му ги подам.
— Как го преживя Стейси? — попитах.
Ричард бавно отвори ципа на чантичката и прибра снимките. Още веднъж кръстоса крака и нервно стисна телефона, сякаш се надяваше да звънне и да го избави от задължението да отговори на въпроса ми.
— Стейси е друга тема — каза той.
6.
Включих компютъра. Когато изписах името на Елдън Мейт, се появиха заглавията на над сто сайта.
Повечето материали бяха вестникарски статии, свързани с кариерата на Мейт като туроператор за еднопосочни пътувания. Не липсваха и разгорещени спорове между експерти — „за“ и „против“ дейността му. Всички се изразяваха интелигентно и нищо не издаваше психопатски наклонности и хладнокръвна жестокост, с каквато бе извършено убийството.
Заглавната страница на официалния сайт на Доктор Смърт съдържаше огромна снимка на Мейт, разказ за постиженията му и кратка биография.
Мейт бе роден в Сан Диего преди шестдесет и три години, завършил химия в Държавния университет в родния си град и работил като химик в петролна компания, преди да постъпи в медицински колеж в Гуадалахара, Мексико, на четиридесетгодишна възраст. Бе стажувал в болница в Оукланд и на четиридесет и шест години бе станал дипломиран общопрактикуващ лекар.