Никаква специализация. Местата, на които се споменаваше, че е работил, бяха множество здравни служби в югоизточните щати, където Мейт бе вършил чиновническа работа на доброволни начала и бе ръководил имунизационни програми. Сякаш никога не бе лекувал пациенти.
Бе започнал нова кариера като лекар на средна възраст, но бе избягвал контакт с живи хора. Дали интересът му към медицината е бил породен от желание да бъде по-близо до смъртта?
Името и телефонният номер в долната част на страницата бяха на Рой Хейзълтън. Не бе добавил електронен адрес.
Следваха няколко статии за евтаназията.
Първите от тях бяха свързани със случая на Роджър Деймън Шарвеньо, специалист по респираторни заболявания в болница в Рочестър, Ню Йорк, който осемнадесет месеца по-рано бе признал, че е умъртвил тридесет и шест пациенти от интензивното отделение, като сложил калиев хлорид в системите им. Искал да „облекчи пътуването им“. Адвокатът на Шарвеньо твърдял, че клиентът му е невменяем, и настоял за преглед при психиатър, чието заключение било „раздвоение на личността“. Предписан му бил антидепресант имипрамин. Няколко дни по-късно Шарвеньо се отрекъл от показанията си. Без признанието му, единственото доказателство срещу него било това, че се е намирал близо до интензивното отделение всяка нощ, когато е настъпвала подозрителна смърт. Но същото се отнасяло за още трима души от персонала, така че полицията освободила Шарвеньо и класифицирала случая като „все още подлежащ на разследване“. Шарвеньо подал документи за помощи за инвалид, съгласил се да даде интервю за местен вестник и заявил, че е бил под влиянието на мистериозен субект на име доктор Бърк, когото никога не бил виждал. Скоро след това починал от свръхдоза имипрамин.
Случаят породил разследване за други лекари по белодробни болести, живеещи в околността на Рочестър. Някои от тях, въпреки криминалното си минало, били открити на работа в болници и санаториуми из целия щат. Комисарят по здравеопазване се заклел да упражнява по-строг контрол.
Въведох името на Шарвеньо и открих само една по-късна статия, в която се споменаваше, че не са намерени нови доказателства, и се изразяваше съмнение дали смъртта на тридесет и шестте пациенти е била неестествена.
Следващата връзка бе случай отпреди десет години. Четири медицински сестри във Виена убили триста пациенти със свръхдози морфин или инсулин. Били арестувани и получили присъди между петнадесет години и до живот. Бе поместен цитат от Елдън Мейт, който твърдеше, че убийците са постъпвали така от състрадание.
В Чикаго бе имало подобен случай. Няколко години по-късно две санитарки лесбийки удушавали възрастни, неизлечимо болни пациентки, което било част от извратен любовен акт. Онази, която проговорила, можела да обжалва, а другата била осъдена на доживотен затвор без право на помилване. Мейт отново бе изразил несъгласие.
По-нататък бе поместен материал едва отпреди два месеца. Кевин Артър Хопт, медицинско лице от „Бърза помощ“, работел нощна смяна и решил да съкрати лечението на дванадесет пияници, натоварени в линейката след повиквания за сърдечен удар. Закривал устата и носа на пациента с ръка на път за болницата. Бил разкрит, когато една от потенциалните жертви се оказала достатъчно силна да се бори. Арест, обвинение в многобройни убийства, самопризнания и тридесетгодишна присъда. В пресата Мейт бе повдигнал въпроса дали е разумно да се харчат пари на данъкоплатците за лечение на неспасяеми алкохолици.
Следваха статистически данни от Холандия, където евтаназията вече не се смяташе за престъпление, според които самоубийствата, подпомагани от медицински лица, бяха достигнали два процента от общия брой смъртни случаи в страната. Двадесет и пет процента от лекарите признавали, че са извършвали евтаназия на обречени пациенти и без тяхно съгласие.
Преди години, когато работех в педиатричния медицински център, членувах в организация, наречена „Комитет за защита на живота“. Шестима лекари, сред които и аз, бяхме избрани от ръководството на болницата да разработим програма за приключване на лечението на деца в последен стадий на неизлечими заболявания. Бяхме разнородна група и поради многобройните си разногласия не постигнахме почти нищо. Но всеки от нас знаеше, че поне веднъж месечно във вените на някоя тънка детска ръка се влива доза морфин, малко по-голяма от обичайната. Деца с ракови заболявалия или атрофирали дробове просто „преставаха да дишат“ малко след като родителите им са си тръгнали от болницата.