Някой милосърден човек слагаше край на страданията на дете, което и без това бе обречено, и спестяваше на близките му мъчението да гледат как бавно чезне.
Мотивът бе същият, от който Елдън Х. Мейт твърдеше, че се ръководи.
Защо това ми се струваше различно от приложението на хумнитрона, с който Мейт самодоволно парадираше?
Защото вярвах, че лекарите и сестрите в онкологичните отделения действат от състрадание, а мотивите на Мейт смятах за съмнителни?
Защото Мейт се държеше нагло и се стремеше към слава?
Може би бе долна проява на лицемерие от моя страна, че не упреквах хората, които поздравявах по коридорите, за опитите им да влизат в ролята на Бог, а се отвращавах от дръзкия подход на Мейт към смъртта. Какво от това, че дребничкият старец с писклив глас, изобретил машина за безболезнена смърт, не будеше симпатия? Нима душевността на „екскурзовода“ имаше значение, когато крайната цел на пътуването винаги бе една и съща?
Баща ми почина спокойно от постепенно напредваща цироза, бъбречна недостатъчност и общо отслабване на организма поради крайно нездравословен начин на живот. Мускулите му закърняха и кожата му увисна и пожълтя, докато заприлича на грозно джудже, което едва познавах. В тялото му се бяха натрупали толкова вредни вещества, че само за няколко седмици Хари Делауер премина от летаргия във вцепенение и кома. Ако бе умрял мъчително, дали сега щях да имам скрупули по отношение на хуманитрона?
А хората като Джоан Дос, страдащи, без да им е поставена диагноза?
Ако смъртта бе човешко право, нима медицинският етикет бе от значение? Чий бе животът в крайна сметка?
Религията предлагаше отговори, но когато Бог бъде изваден от уравнението, нещата се усложняваха. Може би това бе едно от доказателствата за Божието присъствие. Жалко, че не бях благословен с повече вяра и смирение. Какво щеше да стане, ако някой ден разберях, че съм болен от рак или застрашен от доживотна парализа?
Докато седях пред компютъра с ръка върху клавиша „Enter“, мислите ми отново се върнаха към последните дни на баща ми. Странно, защото рядко се сещах за него.
Представих си го здрав, с едра оплешивяла глава, гънки от тлъстина на врата и ръце, загрубели от дългогодишната работа в дъскорезницата. Когато се смееше, в дъха му се долавяше мирис на алкохол и цигарен дим. Правеше по сто лицеви опори и имаше тежка ръка. Едва когато стана на петдесет години, можех да му бъда равностоен противник на канадска борба, която бе ритуал за посрещане при все по-редките ми гостувания в Мисури.
Неволно се наведох напред, опрях лакти на бюрото и притиснах потните си длани една в друга, представяйки си как ръцете ни трепереха над масата в кухнята, докато двамата с татко напрягахме сили и издувахме мускули. Мама правеше гримаса на отвращение и излизаше. Когато баща ми навърши петдесет и пет, започнах да го побеждавам и много рядко да завършваме наравно. Отначало той се смееше. „Александър, когато бях млад, можех да се катеря по стени!“ После запалваше „Честърфийлд“ и намръщено напускаше стаята. Вече се връщах в родния си дом само по веднъж в годината. Десетте дни, през които държах ръката на майка си, докато той умираше, бяха най-дългият ми престой, откакто бях постъпил в колеж.
Отърсих се от тези спомени, опитах се да се успокоя и натиснах клавиша. Компютърът, моят мълчалив приятел, услужливо показа нова картина.
Сайт на сдружение за правата на инвалидите, наречено „Все още живи“, с главен офис във Вашингтон. Девизът им бе: „Всеки човешки живот е ценен и никой няма право да оспорва неговия смисъл“. Имаше раздел за Мейт, който за тази организация бе превъплъщение на Хитлер. Съдържаше архивна снимка на членове на сдружението, обградили с жива верига мотел, от който Мейт бе изпратил една от своите „пътнички“. Мъже и жени, размахващи лозунги в инвалидни колички. Мейт бе реагирал на този протест с думите: „Вие сте хленчеща сган, която трябва да се замисли за собствените си егоистични подбуди“.
Следваха цитати от Мейт и Рой Хейзълтън:
„Армията на злото ме връхлетя, но няма да се предам без бой“ (Мейт, 1991 г.)
„Дарвин би се радвал да се запознае с Кларксън (областния прокурор). Този идиот е живо доказателство за липсващото звено между слузестите влечуги и бозайниците“ (Хейзълтън, 1993 г.)
„Забиването на игла във вената е нещо далеч по-хуманно от атомната бомба, но тесногръдите нравоучители не се гневят срещу опитите с ядрено оръжие, нали?“ (Мейт, 1995 г.)