Във второто си писмо не спореше с никого. Заглавието бе „Установяване на точния момент на смъртта: полза за обществото“. Започваше с цитат от сър Томас Браун: „Всички отхвърляме собственото си избавление от страданията, защото смъртта е лек за всички болести“. По-нататък Мейт заклеймяваше „… скрупулите по отношение на смъртта на организма и моралните задръжки на лекарите, когато става дума за паратанатологични явления. Като последни лица, поемащи грижите за тялото и така наречената «душа», трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да разгадаем процеса на завършване на живота и да използваме всички научни средства, с които разполагаме, за да избягваме излишното му продължаване, което е плод на митове, основани на технологиите.
Установяването на точния момент на смъртта ще бъде полезно за оборване на целенасочено налаганите митове и ще спести разходи и безсмислени усилия, които някои наричат героични, а всъщност водят само до създаване на трупове, дишащи с респиратори.
В тази връзка се опитах да открия външните физически признаци за край на естествените жизнени функции. Централната нервна система често продължава да излъчва синаптични импулси дълго след като сърцето престане да бие, или обратното. Дори гимназист, изучаващ биология, може да накара сърцето на опитна жаба с умъртвен мозък да работи значително дълго време чрез използване на стимуланти. Освен това мозъчната смърт не е дискретно събитие и този факт води до объркване и несигурност.
Потърсих и други признаци, главно оптични и мускулни изменения, по които би могло да се направи преценка за танатологичния процес. Седял съм до леглата на множество умиращи пациенти, взирал съм се в очите им и съм изучавал и най-леките движения на лицевите им мускули. Въпреки че това е само етап на наблюдение от изследванията ми, добивам увереност, че съм на прав път, защото забелязвам двойствени прояви на прекъсване на сърдечните и мозъчните функции, които се изразяват в едновременно трепване на очите, съчетано със значително отпускане на устните. При някои пациенти долавям и звук, издаван субларингиално — може би «гласът на смъртта», както често е наричан в популярната литература. Но това не се случва при всички пациенти и смятам, че е най-добре засега да не се взема предвид, а да се наблегне на гореспоменатите оптично-мускулни явления, които бих назовал «синдром на угасване». Предлагам тези признаци да бъдат подробно изследвани, за да се установи потенциалът им да послужат като прост, но точен показател за смъртта на организма“.
В онези години стажантите работеха по сто часа на седмица, а той бе намирал време да задоволява и интерес, незастъпен в учебната програма.
Бе седял до умиращи хора и се бе взирал в очите им, опитвайки се да улови точния момент.
Предположението ми за подбудите му се потвърди. Мейт се бе насочил към медицината, защото се бе интересувал от подробностите, свързани със смъртта, а не от живота.
Нямаше коментар от шведските редактори. Запитах се как са се приемали страничните занимания на Мейт в болницата „Оксфорд Хил“.
Излязох от читалнята, намерих телефонен автомат в коридора, позвъних на „Справки“ в Оукланд и поисках номера. Нямаше такъв.
Върнах се до компютрите, потърсих в индекса указателите на Комисията на акредитираните здравни организации, открих огромните им томове на рафтовете и започнах да ги преглеждам от онзи за годината, в която Мейт бе стажувал в „Оксфорд Хил“. Името фигурираше в разделите за бизнес и обществени организации. Така бе и в томовете за следващите пет години, но по-нататък нищо.
Бе съществувала такава болница, но явно бе закрита. Само с късмет бих успял да открия някого, който помни стажанта на средна възраст със страховито хоби.