Всъщност каква полза имаше да се ровя в миналото на Мейт? Той бе жертвата, а трябваше да разбера какво се е въртяло в съзнанието на убиеца, не да търся сведения за обезобразения труп, открит в багажника на нает микробус.
Излязох от библиотеката и тръгнах към участъка.
Когато пристигнах, Майло стоеше отпред с двама мъже на не повече от тридесет години. И двамата бяха облечени със сиви спортни якета и тъмни панталони и държаха бележници. И двамата бяха високи колкото Майло, но с по двадесетина килограма по-леки. Никой от тях не изглеждаше доволен.
Мъжът отляво имаше бузесто лице и тъмноруси разрошени коси. Другият детектив бе мургав и оплешивяващ, с очила.
Майло им каза нещо и те влязоха вътре.
— Твоите джуджета помощници? — попитах го, когато дойде при мен.
— Корн и Деметри. Не им харесва да работят за мен, а и моето мнение за тях не е много високо. Накарах ги да продължат да търсят роднините по телефона. Мърморят, че било досадно… Ах, това младо поколение. Готов ли си да вървим при Зоуби? Ще отидем с ферарито ми, в случай че е необходимо полицейско присъствие.
Прекоси улицата и влезе в полицейския паркинг. Тръгнах след него със севилята, изчаках да освободи мястото и паркирах там. Бе пълно с табели „Само за персонала, паяк за всички останали“.
Качих се в цивилната му кола и му дадох разпечатките от интернет. Сложи ги на задната седалка, между двата кашона с папки, които я заемаха. В колата миришеше на престояла храна. Полицейската радиостанция прекъсваше и Майло я изключи.
— Ако има проблем? — попитах го и посочих табелите.
— Ще платя глобата ти.
Намръщено извърна глава встрани, изпъна шия и прочисти гърлото си, преди да натисне газта и да потегли по булевард „Санта Моника“. После продължихме по 405-а на север към Вали. Когато минахме покрай подобните на огромни бели кутии сгради на музея „Гети“, му разказах за Джоан Дос.
Отначало не каза нищо. Отвори прозореца, плю навън и отново вдигна стъклото. Измина още минута.
— Досега си изчаквал удобен момент да ми го кажеш?
— В интерес на истината, да. Преди няколко часа не можех да го споделя, защото срещите ми със семейството бяха нещо поверително. Но господин Дос ми се обади, помоли ме отново да приема дъщеря му и реших, че ще се наложи да се откажа от Мейт. Той настоя да продължа.
— Съобщаваш ми нещата едно по едно, а? — Скръцна със зъби. Не казах нищо. — А ако беше настоял да не споменаваш за него?
— Щях да зарежа случая, казах ти, че не мога да обясня защо.
Дълго мълчание. Отново извърна глава.
— Дос… а, да! Местно семейство, от Палисейдс. Към края на списъка. Госпожата е била на четиридесет и няколко години.
— „Пътничка“ номер четиридесет и осем — уточних.
— Познаваше ли я?
— Не, вече беше мъртва, когато започнах сеанси със Стейси, дъщерята.
— Господин Дос е единият от хората, които не отговарят на множеството ни обаждания.
— Често пътува.
— Щом е така… има ли нещо, свързано с него, за което да се тревожа?
— Например?
Майло сви рамене.
— Ти ми кажи. Нали ти е дал разрешение да говориш?
Не откъсваше поглед от пътя, но усещах, че съм под наблюдение.
— Извинявай, ако това е проблем — казах аз. — Може би трябваше да откажа още в самото начало.
Той не отговори веднага, сякаш бе потънал в размисъл. Най-сетне каза:
— Не, просто ми трябва време да го приема. Всеки си има принципи… Какво е накарало госпожа Дос да се обърне към доктор Мейт?
— Тя е една от пациентите без диагноза, за които споменах. Дълго време била болнава — отпадналост, хронични болки, престанала да се среща с хора и се залежала. Качила над четиридесет килограма.
Майло подсвирна и докосна шкембето си.
— И никой няма представа защо е станало всичко това?
— Преглеждали са я много лекари, но не са й поставили диагноза — отвърнах.
— Може би е било на психическа основа.
— Както ти казах, не я познавах, Майло.
Той се усмихна.
— Но навярно и ти предполагаш, че проблемът й е бил психически… И все пак, Мейт я е убил… или е „подпомогнал отпътуването й“. Това би могло да вбеси някого от роднините й, ако не е смятал, че наистина е болна. — Изчака отговор. Не го получи. — Колко време след смъртта й започна да лекуваш дъщерята?
— Три месеца.
— Защо са те потърсили отново? Свързано ли е с убийството на Мейт?