— Не мога да кажа нищо по въпроса. Според мен нямаш повод за безпокойство.
— Какво друго може да е изникнало точно сега, освен смъртта на Мейт?
— Следване — отвърнах. — През този период младежите се замислят за кандидатстване в колежи.
Майло не отговори. Магистралата бе необичайно пуста, докато се движехме към надлеза над 101-а. Пришпори цивилната кола на изток и навлязохме в по-натоварен участък. Оранжеви табели предупреждаваха за започващи ремонтни работи, които ще траят година и половина. Всички превишаваха ограничението на скоростта с по около двадесет километра, сякаш бързаха да се насладят на тръпката, преди да бъдат лишени от тази възможност.
— Значи господин Дос е като всички останали, голям „фен“ на Мейт? — попита той.
— Ще го оставя сам да изкаже мнението си.
Отново се усмихна, но не особено приветливо.
— Явно не го е харесвал.
— Не съм казал това.
— Не е нужно.
Отпусна газта и минахме покрай изходите за Ван Найс, Шърман Оукс и Северен Холивуд. Магистралата се сливаше със 134-а.
— Натъкнах се на феминистко списание, в което се твърди, че Мейт е бил женомразец — казах аз. — Защото осемдесет процента от „пътниците“ са били жени и никой не го е виждал с приятелка. Знаеш ли нещо за личния му живот?
Рязка смяна на темата. Майло се досещаше за причината, но не ме упрекна.
— Засега нищо. Живеел е сам и хазяйката му не го е виждала да излиза с никого. Все още не съм проверил за брачни свидетелства, но никоя не се е появила да иска изплащане на застраховка „Живот“.
— Не мисля, че човек като него би си направил такава — заявих аз.
— Защо?
— Не е ценял живота.
— Може би си прав, защото не открих застрахователни полици в апартамента му. Но отново не изключвам вероятността документите му да са у онзи проклет адвокат, Хейзълтън, който се е покрил. Може би госпожа Зоуби ще ни помогне да се свържем с него.
— Узна ли нещо повече за нея?
— Няма криминално досие. Дори не е глобявана за неправилно паркиране. Предполагам, че и тя е изпратила доста умиращи. Това се превръща в популярно хоби, а? Или просто така ми се струва.
Влечението на Алис Зоуби към културата на смъртта не личеше от облика на дома й.
Живееше в къща с бяла хоросанова мазилка, чиято архитектура напомняше за английската провинция, сред скромно имение на северните хълмове на Глендейл. Къщата изглеждаше приятна. На върха на конусовидната капандура над входа се въртеше ветропоказател с форма на петле. Зад искрящо чистите прозорци висяха снежнобели пердета. До навеса от ковано желязо пред резбованата дъбова врата се стигаше по пътека от каменни плочи. Около къщата имаше безброй цветя, подредени според височината си: най-отвън гъсти храсти с лилави цветове, а пред тях разноцветни импасианси, обградени с кръгове от нискостеблени растения, разцъфнали в бяло.
На чакълената алея, до старателно подрязано младо дърво, все още с колче за придържане, бе паркирано бяло ауди. От другата страна на каменната пътека се издигаше висок чинар. Там, където слънцето грееше най-силно, наклонената тревна площ изглеждаше толкова яркозелена, сякаш бе боядисана с фосфоресциращ спрей. Листата на голямото дърво бяха започнали да падат и върху тревата и камъните около него се бе образувал златисточервеникав кръг, който бе единственото доказателство, че не всичко може да бъде контролирано.
Паркирахме на улицата и се изкачихме по пътеката. Месинговата хлопка на вратата имаше форма на козя глава. Майло повдигна муцуната и животното сякаш се ухили. Когато я пусна, долните зъби издадоха вибриращ звук и дъбовата плоскост затрептя. Вратата се отвори, преди вибрациите да затихнат.
— Господа детективи — каза жената, която застана на прага и стисна ръцете и на двама ни, — заповядайте!
Алис Зоуби наистина бе около петдесетгодишна, може би и две-три. Но въпреки загрубялото си лице и бели коси изглеждаше по-жизнена от повечето жени на средна възраст.
Бе висока, със стегнат бюст и силни широки рамене, дълги крайници, розов оттенък на кожата и големи сапфиреносини очи. Поведе ни през кръглото фоайе към уютния хол с пъргава походка, грациозно поклащайки бедра.
Стаята бе проектирана с вкус, както градината — жълти стени, бели корнизи, диван с червена дамаска, столове с тапицерии на цветя и масички, поставени на стратегически места от човек с набито око. По стените бяха окачени калифорнийски пейзажи с маслени бои, всичките в позлатени рамки. Картините едва ли бяха скъпи, но всяка от тях изглеждаше сложена на най-подходящото място.