Алис Зоуби застана пред кресло с покривало от син брокат и ни покани с жест да седнем на червения диван. Когато се настанихме, тя се отпусна на креслото, сви единия си крак под другия и приглади назад няколко бели кичура. Потънахме в меките възглавници на дивана, Майло по-дълбоко от мен поради тежестта си. Забелязах, че се раздвижи, сякаш не му бе особено удобно.
Алис Зоуби преплете пръсти в скута си. Лицето й бе овално, гладко около устните, но с множество бръчки около очите. Бе облечена с пухкав светлосин пуловер от кашмир, тесни джинси, бели чорапи и бели велурени мокасини. Носеше сребърни обици с големи перли, които почти закриваха меката част на ушите й, и златна верижка, на която висеше медальон с разноцветни камъни. Нямаше пръстени. На масичката с плот от теракота бе поставена китайска купа, пълна с кехлибарени и зелени бонбони — карамелени и ментови.
— Вземете си — подкани ни тя и ги посочи. Тонът й бе непринуден, но изразът на лицето й беше сериозен.
— Не, благодаря — отвърна Майло. — Оценявам желанието ви да ни съдействате.
— Толкова е потресаващо. Имате ли представа кой може да е принесъл Елдън в жертва?
— Жертвоприношение?
— Това е станало — каза тя. — Някой фанатик е искал да се прочуе. — Стисна юмрук, но когато сведе поглед към ръката си, побърза да разтвори пръсти. — С Елдън разговаряхме за рисковете. Предполагах, че някой луд ще реши да влезе в новините по този начин. Той ме увери, че няма такава опасност, и му повярвах. Но все пак се случи, нали?
— Значи доктор Мейт не се е страхувал.
— Елдън не познаваше страха. Беше решителен. Знаеше, че единственият начин човек да постига своето е да диктува правилата. Бе енергичен, деен. Кроеше планове за далеч напред.
Майло отново се надигна, сякаш се надяваше да остане на повърхността на морето от червена коприна. Но потъна още по-дълбоко и се премести напред към ръба.
— Но не сте обсъждали опасностите.
— Повдигнах въпроса, но без конкретна причина, така че не мога да ви насоча към негодника. Може би е някой от онези жалки инвалиди, които плюеха по негов адрес.
— „Все още живи“ — казах аз.
— Точно тази паплач.
— Не сте говорили по конкретен повод — каза Майло, — но случило ли се е нещо, което да ви разтревожи, госпожо Зоуби?
— Не, просто исках Елдън да бъде по-внимателен. Не се вслуша в думите ми. Не вярваше, че някой може да му навреди.
— За какви предпазни мерки настоявахте?
— Най-елементарни. Видяхте ли апартамента му?
— Да, госпожо.
— Тогава значи знаете, че всеки би могъл да влезе там без проблем. Елдън не беше безразсъден. Просто беше разсеян, както повечето гении. Например Айнщайн. Някаква фондация му изпратила чек за десет хиляди долара, а той цял живот не се сетил да го осребри.
— Значи смятате доктор Мейт за гений — каза Майло.
Алис Зоуби го изгледа втренчено.
— Доктор Мейт беше един от най-великите умове от нашето поколение.
Това не се връзваше с медицинска диплома от Мексико, стаж в болница със съмнителна репутация и изпълняване на бюрократични задължения. Навярно Алис Зоуби се досети какво си мисля, защото изведнъж се обърна към мен и каза:
— Айнщайн е работил като чиновник, преди да бъде открит. Светът не е бил достатъчно умен, за да го разбере. Елдън имаше трескав ум, който работеше непрестанно. Интересите му бяха разностранни — естествени науки, история, какво ли не. За разлика от повечето хора, нямаше лични ангажименти, които да му пречат да се развива.
— Защото е живеел сам? — попитах аз.
— Не, нямах предвид това. Не губеше време за безсмислени занимания. Сигурно предполагате, че смъртта на родителите му е била мъчителна и затова е решил да се посвети на избавлението на други хора от страданията им. — Ръката й изписа невидим знак X. — Грешите. И майка му, и баща му са доживели до дълбока старост и са умрели спокойно.
— Може би това го е вдъхновило — намеси се Майло. — Видял е какъв трябва да бъде преходът на всеки.
Алис Зоуби изпъна свития си крак.
— Опитвам се да ви кажа, че Елдън беше човек с обширни познания за света.
— Вещ във всички области.
Зоуби го прониза с поглед.