— Натъжавам се, когато говоря за него.
Изрече тези думи спокойно, почти като хвалба. Майло остана равнодушен, както и аз.
Тя дълго остана загледана в нас, сякаш очакваше отговор. Изведнъж сапфирените й очи се изпълниха със сълзи и потекоха на тънки струйки, успоредно на тънкия й нос. Не помръдна, докато не достигнаха до краищата на устните й и едва тогава вдигна ръка и ги изтри с дългите си костеливи пръсти. Ноктите й бяха лакирани в розово. Някъде в къщата прозвучаха далечни удари на часовник.
— Искрено се надявам да заловите шибаните злодеи, които са го извършили. Най-лошото би било те да се отърват безнаказано.
— Те?
— Те, той, който и да е.
— Защо това би било най-лошото, госпожо?
— Не бива да им се размине. Трябва да има възмездие.
— Разбира се — обеща Майло. — Работата ми е да залавям шибани злодеи.
Лицето на Зоуби доби леден израз.
— Госпожо, можете ли да ни кажете нещо, което би помогнало при разследването?
— Стига с това „госпожо“! — промърмори тя. — Не се дръжте с мен, сякаш съм неспособна да разсъждавам сама. Дали мога да ви кажа нещо? Разбира се, търсете фанатик, вероятно религиозен екстремист. Най-върли са католиците, бих се обзаложила, че е един от тях. Въпреки че бях омъжена за мюсюлманин и зная, че и те не са стока. — Наведе се напред и изпитателно изгледа Майло. — Какъв е произходът ви?
— Отраснал съм в католическо семейство, госпожо.
— Както и аз — сподели Зоуби. — Възпитавали са ме да коленича и да изповядвам греховете си. Пълни безсмислици. Жалко и за двама ни. Свещи, покаяние и безброй глупости, бълвани от импотентни старци със смешни шапки. Да, определено бих търсила католик или някой от преоткривателите на християнството. Какъвто и да е фундаменталист. Изповядващите традиционната еврейска религия са също толкова лоши, но не изглеждат склонни към насилие колкото католиците, може би защото то не ги възбужда достатъчно. Всички фанатици са замесени от едно и също тесто: „Бог е на моя страна, мога да правя каквото пожелая“. Като че ли има значение дали ще присъства папа или имам, когато любим човек се гърчи в агония и се дави в собствената си бълвоч. Цялата философия, че всеки имал право на живот, е лицемерна. Животът е нещо свято, но няма нищо нередно в пускането на бомби, както и в клиниките за аборти. Елдън бе достоен за подражание. Търсете религиозен фанатик. — Усмихна се, но изразът на очите й не се промени. Вече бяха сухи. — Като стана дума за грехове, най-непростимият от тях е лицемерието. Защо, по дяволите, не се отърсим от безсмислиците, с които пълнят главите ни от детството, и не разсъждаваме свободно?
— Условни рефлекси — казах аз.
— Те са за по-нисшите животни. Ние би трябвало да ги превъзхождаме.
Майло извади бележника си.
— Знаете ли дали срещу доктор Мейт са били отправяни реални заплахи?
Формулировката на въпроса, характерна за полицейската рутина, явно я подразни.
— И да са го заплашвали, Елдън не ми е казал.
— А на адвоката си, Рой Хейзълтън? Познавате ли го?
— Срещали сме се.
— Имате ли представа къде се намира той? Не можем да го открием.
— Рой непрекъснато е в движение — отвърна тя. — Притежава перални в цялата страна.
— Моля?
— Обществени перални на самообслужване. От тях печели парите си. Работата, която върши за Елдън, не му носи големи приходи. Буквално се отказа от останалата си адвокатска практика.
— Отдавна ли се познавате с него и с доктор Мейт?
— С Елдън от пет години, с Рой малко по-отскоро.
— Има ли причина господин Хейзълтън да не отговаря на обажданията ни?
— Трябва да попитате самия него.
Майло се усмихна.
— Пет години? Как се запознахте с доктор Мейт?
— Следях кариерата му от известно време. — Зоуби отвърна на усмивката му. — Когато чух за него, сякаш светна огромна крушка: някой най-сетне движеше нещата, правеше каквото трябва да се направи. Писах му. Навярно бихте го нарекли писмо от почитателка, въпреки че звучи като наивен момичешки опит за контакт. Споделих възхищението си от смелостта му. Тогава работех за хуманистична организация, бях се пенсионирала, всъщност бях пенсионирана по принуда. Реших да намеря нов смисъл във всичко това.
— Уволнили са ви заради възгледите ви? — предположих.
Раменете й трепнаха.
— Нима е изненадващо? — раздразнено попита тя. — Работех в болница и имах кураж да говоря по въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. Това не се харесваше на онези задници от ръководството.