— Коя болница?
— „Пасадина Мърси“.
Католическа болница.
— Изхвърлянето ми от онази дупка е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Основах клуб „Сократ“, но продължих да поддържам връзка с първото сдружение, в което бях членувала. Имахме конвенция в Сан Франциско, а Елдън току-що бе спечелил поредното съдебно дело и си помислих: „Кой би бил по-подходящ да произнесе встъпителна реч?“. Отговори на поканата ми с учтива бележка, в която потвърди участието си. — Зоуби примигна. — После с Елдън започнахме да се срещаме, но не сме имали интимна връзка, така че можете да си спестите следващия въпрос. Общуването ни беше на интелектуално ниво. Канех го на вечеря и обсъждахме различни неща, готвех му. Навярно това са били единствените сносни ястия, които е хапвал.
— Значи доктор Мейт не е бил придирчив към храната — каза Майло.
— Както повечето гении, Елдън пренебрегваше собствените си нужди. Добра готвачка съм, това ми се струваше най-малкото, което можех да направя за своя учител.
— Учител? — попита Майло. — Обучавал ви е?
— Запознаваше ме с философските си възгледи. — Размаха пръст срещу нас. — Престанете да губите времето си и хванете онзи негодник!
Майло се облегна назад и отново потъна във възглавниците.
— Значи двамата сте се сприятелили. Изглежда, вие сте единствената жена, с която е поддържал…
— Не беше гей, ако за това намеквате. Просто имаше твърде високи изисквания. Преди години е бил женен, но се е развел. Не било много възвишено изживяване.
— Защо?
— Не е споделял с мен. Очевидно бе, че не иска да обсъжда тази тема, а аз уважавах желанията му. Е, има ли още нещо?
— Да поговорим за уикенда, когато бе убит доктор Мейт. Вие…
— Микробуса? Да, аз го наех. Бях го правила и по-рано, защото ако Елдън отидеше лично във фирма за коли под наем, понякога възникваха проблеми.
— Отказвали са да му дават бусовете си.
Зоуби кимна.
— И така — продължи Майло, — в нощта, когато беше убит, доктор Мейт е възнамерявал да помогне на поредния „пътник“.
— Предполагам.
— Не ви ли е казал името му?
— Разбира се, че не. Елдън никога не обсъждаше с мен това, което прави. Просто се обаждаше и казваше: „Алис, трябва ми микробус за утре“.
— Защо не говореше за работата си? — попита Майло.
— Професионална етика, детективе — отвърна Зоуби с престорено търпение. — Лекарска тайна. Той беше лекар.
Чу се телефонен звън, също толкова далечен, колкото ударите на часовника.
— Трябва да вдигна — каза тя и се изправи. — Може би е някой от пресата.
— Разговаряли ли сте с журналисти?
— Не, но може би ще ме потърсят, когато узнаят, че съм се върнала.
— Откъде биха могли да разберат това?
— О, моля ви — отвърна Зоуби, — не се правете на наивен. Имат си начини.
С танцова стъпка се придвижи през трапезарията и изчезна от погледите ни.
Майло се почеса по лицето и се обърна към мен.
— Мислиш ли, че Мейт я е чукал?
— Изрично подчерта, че връзката им е била интелектуална, а не интимна. Бе сигурна, че ще й зададеш въпрос за това. Така че — може би.
Алис Зоуби се върна с мрачно изражение.
— Пресата? — попита Майло.
— Неприятни новини. Обади се счетоводителят ми. Данъчните власти настоявали за проверка. Чудесна изненада, а? Трябва да прегледам финансовите си документи, така че ако няма нищо друго…
Посочи към вратата. Станахме.
— Падате си по туризма, а? — отбеляза Майло.
— Просто обичам разходките сред природата, детективе. Дълги походи по равни пътеки, никакво катерене. — Намръщено огледа шкембето на Майло. — Престане ли човек да се движи, по-добре да умре.
Това ми напомни за нещо, което ми бе казал Ричард Дос преди шест месеца: „Ще почивам, когато умра“.
— Доктор Мейт активен ли беше? — попита Майло.
— Само умствено. Не можах да го запаля по физическите упражнения. Но какво общо има това с…
— Твърдите, че нямате представа на кого е трябвало да помогне през уикенда, когато умря?
— Не, вече ви казах, че никога не разговаряхме за пациентите му.
— Причината да ви задам този въпрос е…
— Мислите, че го е убил „пътникът“? Това е абсурдно!