— Неприятно ми е да обсъждам пациентите си. Защото понякога са доста словоохотливи, но после решават, че не е трябвало да ми се доверяват. Какъв смисъл има, Майло? Чувствата на Дос към Мейт нямат никакво значение. Алибито му е солидно като на Зоуби. Бил е извън града, също като нея. В деня на убийството се е намирал в Сан Франциско и е оглеждал някакъв хотел.
— За купуване?
Кимнах.
— Бил е в компанията на японски бизнесмени. Има квитанции, които са доказателство.
— Казал ти е всичко това?
— Да.
— Е, не ти ли се струва интересно? — Потърка десния си клепач с кокалчетата на лявата си ръка. — От опит съм се убедил, че повечето от хората, които парадират с подготвено алиби, се оказват престъпници.
— Неговото не е подготвено — възразих. — Темата изникна при разговора ни.
— Просто си го попитал: „Как я караш, Ричард?“. „Чудесно, докторе. Впрочем, имам алиби“?
Не отговорих. Майло продължи:
— Купува хотели. Щом е толкова богат, важна клечка, би могъл да си позволи да наеме някого да свърши мръсната работа вместо него. Защо да я върши сам? Така че, колко струва алибито му, по дяволите?
— Трупът на Мейт беше обезобразен. Толкова силен гняв и лична отмъстителност. Нима мислиш, че може да е дело на наемен убиец?
— Зависи за какво са му платили. И кой е наемникът. — Протегна ръка и сложи тежката си длан на рамото ми. Почувствах се като заподозрян на разпит, което никак не ми хареса. — Дос струва ли ти се способен да поръча това?
— Не остави у мен такова впечатление — уклончиво отвърнах аз.
Той отмести ръката си.
— Подразбира се: „може би“.
— Затова не исках да се забърквам. Не зная нищо за Ричард Дос, което да ме наведе на мисълта, че е способен да поиска от някого такава жестокост. Ясно ли е?
— Думи на свидетел експерт — отбеляза Майло.
— Радвай се. Защото когато се явявам в съда, ми плащат добре.
Погледите ни се срещнаха. Той се отдръпна и още веднъж вдигна очи към къщата на Зоуби през стъклото от моята страна. Сред клоните на чинара танцуваха две сойки.
— Досега не се беше случвало.
— Кое?
— Разследвали сме толкова случаи заедно, а за първи път помежду ни възниква напрежение.
Изрече последните думи с отчетлив ирландски акцент. Опитах се да се засмея, за да запълня неловкото мълчание, въпреки че никак не ми бе весело. Диафрагмата ми затрептя, но не издадох звук, сякаш гласните ми струни не ме слушаха.
— Хей — казах аз, — няма ли начин да спасим приятелството си?
— Добре тогава — каза той, сякаш не ме бе чул. — Отговори ми честно на един въпрос. Известно ли ти е още нещо, което би трябвало да зная — свързано с Дос или с каквото и да било?
— Честният ми отговор е: не.
— Искаш ли да се откажеш от случая?
— Настояваш ли?
— Не, освен ако сам пожелаеш.
— Не, но…
— Защо искаш да продължиш? — попита той.
— От любопитство.
— За какво?
— Кой го е направил и защо. А и работата рамо до рамо с полицията ми вдъхва чувство за сигурност. Ако предпочиташ да се откажа, просто ми кажи.
— Господи! — промърмори Майло. — Не, не, не, не, не.
Изгрухтя и двамата избухнахме в смях. Отново бе плувнал в пот, а аз имах главоболие.
— Е — каза той, — напред! Върши работата си, а аз ще върша своята.
— Ще стигна до Шотландия преди теб.
— Точно сега не си мисля за Шотландия, а за Мълхоланд Драйв… С нетърпение очаквам да чуя какво ще сподели господин Дос. Може би лично ще разговарям с него. Кога ще приемеш дъщерята… как се казваше?
— Стейси. Утре.
Записа датата.
— Колко други деца има в семейството?
— Един брат, две години по-голям. Учи в „Станфорд“.
— Значи утре — повтори Майло. — Във връзка с кандидатстването?
— Точно така.
— Не е зле и аз да поговоря с нея, Алекс.
— Със сигурност не тя е накълцала Мейт.
— Щом се разбираш добре с момичето, защо не я попиташ дали не го е извършило татенцето й?
— О, разбира се.
Най-сетне потеглихме.
— Бих искал да надникна в апартамента на Мейт — настоях аз.
— Защо?
— За да видя как е живял един гений. Къде се намира?
— В Холивуд, Къде другаде? Люлката на шоубизнеса. Хайде, закопчай колана.