Изглеждаше между петдесет и шестдесетгодишна, ниска и доста закръглена, с големи, красиви черни очи. Носеше тъмносиньо шушляково яке върху синя рокля на бели цветя, дълга до средата на прасеца. Материята изглеждаше ефирна и подчертаваше едрите й форми. Над старите, но чисти маратонки „Найк“ се подаваха заоблени глезени. Белите й чорапи бяха навити и разкриваха няколко рани от ожулване. Сред черните й коси, сплетени на плитка, която достигаше до кръста, се забелязваха посивели кичури. Около шията й се диплеше яка от тлъстини, но над издължените вежди кожата на челото й бе опъната. Не носеше грим или бижута. Имаше вид на селянка.
Докато работех в педиатричната клиника, се бях запознал с няколко жени от латиноамерикански произход, чиято външност бе подобна. Косите им бяха дълги, винаги сплетени и никога не носеха панталони. Вместваха се в патриархалните представи за женственост, порядъчни християнки.
— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо?
— Вие сте от… полицията, нали?
Въпреки възрастта си, жената имаше звънлив момичешки глас, който прозвуча задъхано и плахо. Говореше без акцент, дори без съкращаване на сричките. Би могла да си намери работа на еротичен телефон.
— Да, госпожо. — Майло показа значката си. — А вие сте…
Жената пъхна ръка в чантата и извади портмоне от имитация на крокодилска кожа. Показа личната си карта така уверено, сякаш многократно й се бе налагало да го прави. Бе карта с осигурителен номер. Подаде я на Майло.
— Гилерма Салсидо — прочете той.
— Гилерма Салсидо-Мейт — дръзко уточни тя. — Вече не използвам името му, но това не променя нещата. Все още съм съпругата на доктор Мейт, вдовицата му.
10.
Гилерма Мейт изправи гръб, сякаш добила увереност, когато изрече името. Взе личната си карта от ръката на Майло и я прибра обратно в портмонето.
— Били сте омъжена за доктор Мейт? — недоверчиво попита той.
Жената отново бръкна в чантата си и извади някакъв лист. Представляваше копие от брачно свидетелство, което едва се четеше. Бе издадено преди двадесет и седем години в град Сан Диего, област Сан Диего. Гилерма Салсидо де Вега и Елдън Хауърд Мейт бяха законни съпрузи.
— Ето — каза тя.
— Да, госпожо. В Ел Ей ли живеете?
— В Оукланд. Когато чух… беше отдавна, не знаех дали трябва да дойда. Заета съм, работя в приют за възрастни хора, но реших, че е редно. Елдън ми изпращаше пари, някаква пенсия, която получаваше. Сега, когато е мъртъв, мисля, че трябва да узная какво става. Взех „Грейхаунд“. Когато пристигнах тук, не можах да повярвам. Толкова е грозно, всички улици са разкопани. Загубих се с автобуса. Никога не бях идвала.
— В Ел Ей ли?
— Идвала съм в Ел Ей, но не и тук. — Посочи с месестия си пръст към двуетажната къща. — Може би всичко това е знак.
— Какъв знак?
— Случилото се с Елдън. Не се смятам за пророчица, но когато стане нещо неестествено, понякога то означава, че човек трябва да предприеме важна стъпка. Почувствах се длъжна да разбера какво става. Например кой ще го погребе. Не беше вярващ, но всеки трябва да бъде погребан… Не е заявил, че желае кремация, нали?
— Не, доколкото зная.
— Добре. Тогава мога да се заема с погребението. Моята църква ще помогне.
— Откога не сте се виждали с доктор Мейт?
Тя докосна горната си устна.
— От двадесет и пет години и… четири месеца. Откакто видя сина ми. Своя син. Елдън младши, наричам го Дони. Баща му не можа да го обикне. Не искаше деца и беше честен с мен по този въпрос от самото начало, но мислех, че когато има свои, ще промени отношението си. И така, все пак забременях. И какво мислите? Елдън ме напусна.
— Но ви е подпомагал финансово.
— Не особено — каза тя. — Петстотин долара месечно не могат да се нарекат помощ, винаги съм работила. Но ги изпращаше всеки месец с платежно нареждане, точно на датата, не мога да отрека. Този път не ги получих, а минаха пет дни и трябва да попитам към кого да се обърна от армията. Беше военна пенсия, която сега се полага на мен. Имате ли представа как да се свържа с когото трябва?
— Може би ще успея да ви дам номер — каза Майло. — През тези двадесет и пет години колко често разговаряхте с доктор Мейт?
— Не сме разговаряли. Само изпращаше пари. Предполагах, че го прави от чувство за вина, защото ме изостави. Но вече не мисля така. За да изпитва угризения, човек трябва да има вяра, а Елдън не вярваше в нищо. Така че може би е добил такъв навик, не зная. Докато майка му беше жива, й изпращаше пари, вместо да й гостува. Правеше всичко по навик, винаги по един и същи начин, в едни и същи часове. Дори си купуваше ризи и панталони в един и същи цвят. Казваше, че така му остава време за важните неща.