— Какви например?
Гилерма Мейт сви рамене. Очите й затрептяха, залитна и едва се задържа на крака. Двамата с Майло й помогнахме.
— Нищо ми няма — каза тя и с раздразнение ни отблъсна. Приглади роклята си, сякаш я бяхме измачкали. — Кръвната ми захар е малко ниска, това е. Просто трябва да хапна нещо. Бях си донесла храна от къщи, но някой открадна торбата ми. — Черните й очи се отместиха към Майло. — Искам да хапна.
Отидохме с колата до едно кафене на „Санта Моника“, близо до Ла Брея. Жълтеникавите тапицерии на сепаретата бяха избелели, стъклата изглеждаха зацапани и се носеше мирис на пържен бекон. Сънени непълнолетни сервитьори събираха употребяваните прибори в сиви пластмасови кутии. Майло избра най-удобното място за наблюдение в дъното на ресторанта. В съседното сепаре седяха двама работници от „Колтранс“. Вдъхваха от аромата на пържоли с яйчена гарнитура, обявени на входа за специалитет на деня. Цената им бе от петдесетте години и приходите на заведението от тях едва ли стигаха, за да покрие сметката за месото.
Гилерма Мейт поръча двоен чийзбургер, пържени картофи и диетичен „Доктор Пепър“. Майло каза на сервитьорката:
— Сандвич с ръжен хляб, картофена салата, кафе.
В менюто нямаше нищо по мой вкус, но не бях хапнал от сутринта и поисках ростбиф със сос и френско хлебче, като предполагах, че месото ще бъде от престарели крави.
Поръчката ни бе изпълнена бързо. Моят сос беше полуизстинал, а ростбифът — жилав като гума и ако съдех по изражението на Майло, и неговият сандвич не бе по-свестен. Гилерма Мейт се нахрани с апетит, стараейки се да се държи прилично, като отрязваше парчета от чийзбургера си с нож и ги поднасяше към устата си с вилица. Когато свърши със сандвича, започна да набожда пържените картофи един по един и с наслада да поглъща всяка мазна пръчица. Най-сетне изтри устни и отпи глътка „Доктор Пепър“ през две сламки.
— Сега се чувствам по-добре. Благодаря!
— За нас беше удоволствие, госпожо.
— Е, кой е убил Елдън? — попита тя.
— За съжаление не зная. Тази пенсия…
— Получаваше две, но ми изпращаше само едната, петстотинте долара от армията. Голямата лекарска пенсия, която беше две хиляди и петстотин, задържаше за себе си. Не мисля, че бих могла да изкопча повече от него. Дори не бяхме официално разведени, а ми изпращаше пари. — Наведе се по-близо към нас над масата. — Много ли е спечелил?
— Моля?
— Нали се досещате, от всички онези убийства?
— Какво мислите за всички онези убийства?
— Какво ли? Потресена съм. Смъртен грях. Затова не използвам името му, във всички документи си върнах фамилията Салсидо. Той дори не беше лекар, когато бяхме женени. Записал е медицина, след като ни изостави. Следвал е в Мексико, защото никъде другаде не са приемали хора на неговата възраст. Имам приятели в Оукланд, които знаят, че съм била омъжена за него. От църквата. Но си трая. Срамувам се. Някои от тях ме съветваха да си наема адвокат. Щом Елдън вече е богат, бих могла да поискам по-висока издръжка. Но според мен би било грях да приема тези пари. Казваха, че все пак ми се полагат, и предлагаха да ги даря на църквата. Не знаех какво да правя. Оставил ли е завещание?
— Все още не сме намерили такова.
— Това означава ли, че трябва да чакам… да бъде легализирано?
Майло не отговори.
— Всъщност — каза тя — в началото разговаряхме няколко пъти. Скоро след като Елдън си тръгна. С Дони останахме в Сан Диего, а Елдън не беше много далеч, в Мексико. После, след като стана лекар, отиде в Оукланд да работи в болница и направих нещо ужасно глупаво: преселих се с Дони там. Не зная какво съм си мислила, може би — че щом вече е доктор… наистина беше глупаво, но детето ми дори не познаваше баща си.
— Не ви ли приеха в Оукланд? — попитах.
— Устроихме се в Оукланд, все още живея там. Но Елдън не ни прие. Отказа да говори с Дони и дори не пожела да го погледне. Спомням си всичко, сякаш беше вчера. Бялата му престилка изплаши Дони и той се разплака. Елдън побесня и започна да ми крещи да се разкарам с хленчещото си копеле. Прииска ми се да потъна в земята. — Набоде листо маруля. — Обадих му се още два пъти след това. Не прояви интерес. Отказа да ни посещава. След раждането на Дони напълно се бе отчуждил. Затова се преместих от другата страна на моста, в Сан Франциско, и си намерих работа. Странното е, че няколко години по-късно се върнах в Оукланд, защото наемите са по-ниски, но Елдън вече не живееше там и чековете започнаха да пристигат от Аризона, където беше постъпил на държавна работа, не зная каква. Тогава се замислих дали да не се обърна към адвокат.