— Защо не поискахте официален развод?
— Нима имаше смисъл? — каза тя. — Не възнамерявах да се омъжвам повторно, а и Елдън ми изпращаше военната си пенсия. Знаете как става.
— Как? — попита Майло.
— Ако човек не предприеме нещо в самото начало, по-нататък не се случва нищо. Получавах чековете всеки месец и това ми беше достатъчно. После, когато се захвана с този бизнес със смърт, бях доволна, че сме разделени. Коя жена би се примирила да живее с това? Когато чух с какво се занимава, буквално се поболях. Спомням си първия път, когато го гледах по телевизията. Не го бях виждала от години и изведнъж той се появи на екрана, поостарял и по-плешив, но лицето и гласът му бяха същите. Хвалеше се с това, което прави. Беше напълно откачил. Още на следващия ден позвъних във всички учреждения, издаващи документи за самоличност, и промених фамилното си име.
— Разговаряли ли сте с него за новата му кариера?
— Не сме разговаряли за нищо — отвърна тя. — Нали преди малко ви казах!
Побутна чинията си и всмука още газирано през сламките, но остави кафявата течност да се спусне обратно, преди да достигне устните й.
— Дори и да е забогатял, как би изглеждало, ако изведнъж се бях появила да искам повече? — Докосна дръжката на пластмасовия си нож. — Това бяха мръсни пари. През целия си живот съм работила и съм се справяла. Кажете ми, забогатял ли е от убийствата?
— Изглежда, не — отвърна Майло.
— Тогава защо ги е извършвал?
— Той твърдеше, че помага на хората.
— И дяволът твърди, че е ангел. Но познавах Елдън, не се интересуваше от никого освен от себе си.
— Бил е егоист? — казах аз.
— Безспорно. Живееше в свой собствен свят, правеше каквото иска. А единственото му желание беше да чете, непрекъснато четеше.
— Защо дойдохте тук, госпожо? — попита Майло.
Тя протегна ръце напред, сякаш очакваше да й подадат нещо. Дланите й бяха изприщени и покрити с кафяви драскотини.
— Вече ви казах. Просто реших, че е редно… а и бях любопитна.
— За какво?
Гилерма Мейт се облегна назад в сепарето.
— За Елдън. Къде е живял… какво го е сполетяло. Никога не можах да го разбера.
— Как се запознахте? — полюбопитствах.
Тя се усмихна, приглади роклята си и отпи през сламките.
— Струва ви се странно, защото той беше лекар, а аз съм черна селянка?
— Не…
— Няма нищо, свикнала съм. Когато бяхме женени и разхождах Дони в детска количка, всички мислеха, че съм прислужница. Защото Дони е одрал кожата на баща си. Въпреки това той не проявяваше никаква симпатия към детето. Престанах да се терзая. Единственото важно нещо за мен е да постъпвам така, както иска Исус. Затова не предявих претенции към парите на Елдън от убийствата. Бих накарала Исус да тъгува. Зная, че ще ме сметнете за религиозна фанатичка, защото говоря така, но вярата ми е силна, а когато човек живее заради Господа, душата му е пълна с богатства… Е, не е толкова грешно да си хапва добре от време на време, нали? — засмя се тя.
— Искате ли десерт? — попита Майло.
Гилерма Мейт си даде вид, че обмисля предложението.
— Ако и вие си поръчате.
Той махна на сервитьорката.
— Ябълков пай. Горещ, а ла мод. А за дамата…
— Щом предлагате пай, скъпа, има ли с шоколадов крем? — попита тя.
— Да — отвърна момичето, записа поръчката и се обърна към мен. Поклатих глава и то се отдалечи.
— Проблемът беше, че Елдън не вярваше в Исус — отново заговори Гилерма, след като изтри устните си. — Не вярваше в нищо. Искате да знаете как сме се запознали? Стана случайно. Той живееше в кооперацията, където майка ми бе чистачка. Беше нелегална имигрантка и не можеше да си намери по-свястна работа. Баща ми беше стопроцентово легален, имаше разрешително да работи в страната и се занимаваше с оформяне на градини в „Лъкет Кънстракшънс“, най-преуспелите тогава в строителния бранш. Бе получил гражданство и довел майка ми от Сан Салвадор, но тя цял живот не си направи труда да се сдобие с документи. Родена съм тук, винаги съм била американска гражданка. Приятелките ми ме наричат Уили. Както и да е, Елдън живееше в онази кооперация и понякога го срещах, когато ходех там да мия двора или да окопавам цветята. Говорехме си.